— Казва им да… — започна Ашгар.
Но Джон не го слушаше, а внезапно заудря с юмрук по земята пред себе си и завика.
— Огън! Огън! Заповядай да стрелят, дявол го взел…
Ашгар не загуби нито секунда, бойците му откриха стрелба като един. Общо двайсет и два щурмови автомата зачаткаха смъртоносна песен, обсипвайки с олово Фен, неколцината му другари и войниците долу.
Понеделник, 18 септември
Вашингтон, федерален окръг Колумбия
Отвън грееше слънце, а зад дебелите пердета в кабинета на Фред Клайн цареше почти полумрак. Тежките завеси закриваха отвъдния свят, но все пак не бяха в състояние да притъпят отзвука на далечните му събития. Клайн не се бе бръснал почти седмица, избилата по бузите му четина сивееше, на места бе почти бяла. Очите му бяха зачервени от безсъние, стомахът му куркаше полупразен и напрегнат от спорадични и незначителни количества храна. Очите му почти не се отделяха от големия корабен часовник, само от време на време отместваше поглед към синия телефон.
Да би могъл някой външен случайно да надникне в тази светая светих на разузнаването, вероятно би го помислил за парализиран. Защото само гърдите му леко се повдигаха и очите му шаваха, иначе вече доста време не бе помръдвал.
И ето — изведнъж синият телефон иззвъня. Клайн се стресна и подскочи, за малко да падне от стола. Сграбчи слушалката и викна:
— Джон?!
— Не се ли е обаждал? — запита президентският глас отсреща, осезателно натоварен с разочарование и напрежение.
— Не е, сър.
— Два часа остават. Дори и по-малко.
— Или повече. В открито море корабите стават непредсказуеми.
— Времето в района на Арабско море е спокойно и ясно чак до Персийския залив и оттам до Басра.
— Времето не е единствената променлива, господин президент.
— Ето това ме плаши, Фред.
— И мен, сър.
Клайн ясно чуваше дишането на президента. По линията имаше леко ехо. Откъдето и да се обаждаше Кастила, в момента бе сам.
— Какво става според теб? В… тоест къде е полковник Смит?
— В Дацзу, Съчуан — напомни му Клайн. — При статуя на име Спящия Буда.
— Веднъж съм бил на това място, преди години беше. Китайците ме заведоха. Прекрасни статуи, релефи…
— Аз пък не ги зная.
— Великолепни са. Някои са на хилядолетна възраст, изсечени от големи майстори. Тъкмо се питам какво ли ще остане от днешната ни цивилизация за поколенията след едно хиляда години?
Настъпи пауза, след малко я наруши Кастила.
— Колко е часът сега там? При Спящия Буда?
— Също както в Пекин. Китайците премахнаха часовите пояси на цялата си територия. Времето е уеднаквено, общонационално. Така им е по-удобно. Значи сега трябва да е около 4 часа преди разсъмване.
— Не е ли време вече всичко да е приключило? Защо нямаме новини? Поне една дума за баща ми…
— Не зная, господин президент. Смит отлично познава ситуацията, знае с какво време разполагаме…
Клайн почти си представи как старият му приятел отсреща замислено поклаща глава.
— О, да, знае човекът. Сигурно прави каквото трябва.
— Най-доброто от себе си ще даде. Той е най-опитният ми изпълнител.
Настъпи нова пауза и отново Клайн си представи кимащия някъде в Белия дом Кастила, убеден, че човекът е читав, но продължаващ да се опасява от най-лошото развитие на нещата.
— Декларацията трябваше да е у мен досега… при това непременно ще трябва да бъде изпратена и на Ню Цзянсин в Пекин, а това ще отнеме още време. Вече ми се струва прекалено късно, нали, Фред? Длъжни сме да им изпратим автентично изглеждащо копие, не факс или лесен за компютърна фалшификация интернетски формат. Иначе хардлайнерите там ще се зарадват — все едно че работим за тях… А пък ако сме прави и в Чжуннанхай наистина някой желае военна конфронтация, то нищо, освен оригиналния документ не е в състояние да го накара да повярва.
— Джон ще измисли нещо — убедително рече Клайн, но и сам не знаеше какво би могло да е то.
Нито пък президентът.
— След час, може би и по-малко ще наредя на Броуз да даде заповед — „Кроу“ да задържи „Императрицата“. Вече няма абсолютно никакъв друг начин да избегнем сблъсъка. Но ти, Фред, ти направи всичко, което можеше да се направи. Всички работиха отлично. Сега само можем да се надяваме и отправяме молитви китайците сами да се откажат… но как ще стане това, сам не виждам.