— Да, сър. И аз също.
Тишината натежа изведнъж. След още малко мълчание гласът отсреща добави с още по-мрачни, трагични нотки:
— Отново се повтарят трагедията и крайностите на студената война. Само че този път оръжията са доста по-страшни и резултатът може да бъде… Е, след два часа ще видим.
Вторник, 19 септември
Дацзу
Не много далеч от Спящия Буда, в подножието на планините, откъдето започва пътят към статуите, Дейвид Тейър спеше в очуканата лимузина, преуморен от необичайното за него движение и напрежението на бягството. В тъмната вътрешност на автомобила Киавели будуваше, поставил дадения му от Махмут калашник на колене, и от време на време хвърляше коси погледи към стария мъж. Капитанът бе силно впечатлен от Тейъровата воля и характер и смяташе, че умората му се дължи повече на напрежението, отколкото на пътя.
Същото това напрежение за жалост вече си казваше думата и в неговия случай, още повече, че го потискаше и неспокойното изчакване тук — сред околните храсталаци и под гъстите листа, които сякаш отнемаха част от въздуха. От време на време неволно задрямваше, но тутакси се стряскаше сякаш от тупането на собственото си сърце. За жалост и неговата умора се натрупваше и постепенно интервалите между заспиването зачестиха, а събуждането стана по-трудно. И ето, този последен път се събуди тежко, сякаш някой болезнено го плесна по врата. Минаха десетина секунди и той разбра, че никой не го е удрял, нито пък сърдечният ритъм е причина за пробуждането. Шумът в ушите му бе натрапчив, някак си ритмичен. Приглушено тупуркане на множество крака. Някъде по пътя недалеч от тях вървеше група хора.
Тежки боти, стъпка в крак, познат ритъм — какво друго, освен войници? И то идващи в посока към тях.
И Дейвид Тейър безсъмнено ги бе чул, защото в следващата секунда Киавели чу гласа му да казва:
— Войници. Познат ми е звукът. Китайски войници, вървят в крак.
Киавели наостри уши:
— Колко са? Изглежда, повечко, но все пак? Десетима, взвод или отделение?
— Горе-долу толкова — отвърна Тейър и гласът му потрепна.
— На пътя са, не по-далеч от 400–500 метра, кажи-речи четвърт миля.
— Ние… ние сме по-встрани — леко заекна старият мъж. — Скрити сме в растителността, нали?
— Да, така е, но какво правят военни тук и по това време? Четири часа е. Едва ли е защото са разкрили нашата липса, тогава щеше да се вдигне голям вой, цяла армия щеше да дойде. И нямаше да вървят по този начин, в строй. Не, тези хора са по друга задача… имам лошо предчувствие…
Сега Тейър, изглежда, се изплаши, но по-късно се оказа, че просто се е вълнувал.
— Мислите, че е във връзка с полковник Смит и неговата мисия с уйгурите? Обаче откъде ще знаят? Не, струва ми се, че нямат отношение към онова, което става при Спящия Буда.
— Не бива да пасуваме — нервно рече Киавели. — Нещо трябва да се направи!
Но знаеше, че е неразумно да подлага президентския баща на риск, и сам си отговори:
— Не, нищо не можем да направим. Но ако отиват към мястото на срещата, ще минат флангово на Джон и Ашгар и вероятно ще ги изненадат.
— Трябва да помогнем!
— Но как? Дали да не се опитам някак си да ги задържа тук? Поне да ги забавя…
— Ами аз?
— Стойте тук, кротувайте.
Тейър поклати глава.
— Не е реалистично. Вече петдесет години бездействам, капитане. При това нека си кажем истината — две оръжия са подобри от едно. Винаги си е било така. Оставите ли ме сам, как ще ме охранявате? Значи по-доброто решение е и на мен да дадете оръжие. Отдавна не съм стрелял, но това не значи, че не зная как.
Киавели изгледа бялата коса и изпълненото с решимост лице.
— Убеден ли сте? Намерят ли ви тук — в колата — най-лошото, което ще се случи, е да ви върнат обратно в лагерния затвор. В същото време екипите на Клайн за извеждане са вече готови, стопроцентово съм сигурен. Най-разумното е да останете тук и да се опитате да не привличате внимание. А следващия път Клайн ще ви изведе…
Тейър поклати глава, протегна ръка и за пръв път му заговори на ти.
— Знаеш, Денис, имам докторска научна степен. По мое време беше доста трудно човек да я получи. Означаваше, че пипето ти щрака. Я ми дай твоя пистолет.
Киавели се втрещи. Тейър изглеждаше напълно спокоен, разсъдлив. През прозореца проникна тъничък лунен лъч и под тази светлина успя добре да види очите му. Усмихваха се и сякаш говореха. Казваха, че тленността и смъртта са отдавнашни другари. И Киавели кимна — така си беше, напълно го разбираше този старец. Прав е, по дяволите.