Връзката прекъсна, Червенко погледна часовника над командния пулт и отново насочи нощния бинокъл към „Императрицата“. Нощта си бе все така лунна, морето спокойно, повърхността му — в палаво разиграни светлосенки. Капитанското лице бе леко смръщено, наум вече броеше обратно.
Глава четирийсет и трета
Дацзу
Нощта бе тежка. Въздухът сякаш притискаше Джон към земята, докато упорито напредваше по потъналите в тъмни сенки скали на гигантската каменна грамада, метър по метър, колкото може по-безшумно и все по-нагоре. За щастие имаше си специални обувки за целта, нощният бинокъл му помагаше в подбора на пътя сред цепнатини, издълбани от водата столетни улеи и ръбове. Понякога нямаше друг избор, освен да прескача по-дълбоките цепнатини или да се катери по скалния скат. Друг път му помагаха случайни издатини или прорасло в камъка, жилаво като въже дръвче.
— Губим си времето, Ли — рече гласът на Фен Дун изведнъж.
Дойде от толкова близо, че Джон потръпна и погледна нагоре, очаквайки там да се появи гадната мутра и черното автоматно дуло.
— Мъжът ти е покойник. Охраната — също. Ти патрони нямаш, нали? Твоето приятелче там горе сред дърветата е сам и много скоро ще го докара до твоето положение. Кой ще ме спре, кажи ми? Сега ти е шансът, сега. Даваш декларацията, аз си отивам, ти се спасяваш където си знаеш.
Куони се изсмя презрително, горчиво.
— И къде ще отида? Какво ще правя без пари? Как ще изведа децата си от Китай? По-добре да взема да изгоря декларацията. Така и ще направя! Ако тутакси не се разкараш…
Гласът й продължаваше да реди подобни закани. Джон се закатери още по-настървено нагоре. Трябваше да се изкачи на по-високо място от Фен.
Междувременно китаецът се изкикоти:
— Съжалявам, госпожо Ли, много съжалявам. Само американците искат декларацията непокътната. Аз ще се задоволя и с пепелта. Хайде, моля ти се, запали я. Ама давай де! Иначе ще дойда да ти я взема и сам ще й драсна кибрита. Обаче това няма да ти помогне да се чупиш от Китай, нали?
Това полупризнание сепна Ли Куони и внезапно тя се досети, тогава спонтанно избухна:
— Вей Гаофан! Той стои зад тази история, нали! Благодетелят на баща ми! И на мъжа ми също! Той иска документът да бъде унищожен, само той. Ти всъщност за него работиш, за кого другиго!
— Единственият ти шанс съм аз, на мен трябва да се довериш — нагло отвърна Фен. — Иначе си знаеш съдбата…
Джон вече бе на върха, прехвърли зъбатия ръб и безшумно се претърколи на късата площадка. Свали автомата и опря гръб на скалата отзад. Свеж вятър полъхна покрай лицето му и без да ще, погледна надолу. Пред него като на длан се виждаше цялата долина, дефилето на Спящия Буда, величествена панорамна гледка с множество красоти и растителност в сенки, монументални статуи, облени от неземната, призрачна лунна светлина.
А на този чудесен фон главата на Фен се открояваше като идеална мишена. С един точен куршум ще я пръсне като тиква. Пръстът му полази по спусъка, а в гърдите му забушува познат гняв: Фен е убиец, унищожил хора, които му бяха помагали — Ейвъри Мондрагон, Анди Ан, поредица уйгури. Дори предателя Макдърмид. И бедния Юй Юнфу. А сега в Арабско море припламваше още едно изключително опасно огнище на насилие и смърт. Джон напрегна цялата си воля да прогони гнева и яростта от себе си.
И тогава се обади с достатъчно висок глас:
— Ти, Фен, не си единственият й шанс. Предай се сега и ще живееш…
Нарочно провали преимуществото на изненадата, но пък смяташе, че този е най-правилният начин за оправяне на сметките. В продължение на безкрайна секунда Фен остана като замръзнал на място, сетне с бързината на кобра се завъртя и плонжира вдясно, сякаш забравил острия зъбер, а в движение пусна дълъг откос. За миг червената му коса се скри в полусянката, лицето му се изкриви в омраза и луд гняв.
Джон въздъхна кратко и със задоволство. На това се бе надявал — не можеш да застреляш човек в гръб, та дори и да е най-големият негодяй на земята. Очаквал бе именно такава реакция, готов бе: неговият откос изпревари този на наемника с десети от секундата, а куршумите отхвърлиха мощното тяло като чувал слама назад към скалната маса. Фен се блъсна в нея с тъп звук, превъртя се в обратна посока и полетя през ръба, повличайки със себе си порой камъни.
Миг шокираща тишина и в следващата десета от секундата Ашгар и групата му затичаха надолу по склона и с насочени автомати заобиколиха скривалището на Ли Куони. С лудо тупащо сърце Джон се втурна по урвата, а в главата му мислите препускаха в хаотичен бяг. Почти се бе добрал до декларацията, но… дали да се обади на Фред? И как да я изпрати? Ами ако изведнъж тя не се окаже в Ли Куони? Тичаше лудешката, без да се съобразява с наклона и голямата опасност, прескачаше високи камъни, зъбери, храсти и какво ли още не. Излезе на равното невредим и спря при уйгурите.