Ли Куони бе зад падналото дърво, опряла гръб на неголяма скала. Облечена бе абсолютно както и мъртвата й двойница, но дрехите бяха разпокъсани и напоени с кръв, вероятно тази на съпруга й. Едната й ръка бе под главата му, а с другата вадеше от джоба запалка. Оръжие нямаше, но Джон зърна документа — най-вероятно истинския, — лежеше върху положено на земята куфарче.
Погледите им се срещнаха, тя се усмихна криво:
— Е? Същият американец, който търсеше декларацията преди време, нали? Трябваше да се досетя.
— Играта завърши, мадам Ли — побърза да каже Смит. — Съпругът ви е мъртъв. Няма с кого другиго да направите сделката, освен с мен.
Тя измъкна ръка изпод главата на мъртвеца и погали лицето му. В небитието то бе спокойно, изгладено, като мраморно.
— Страхлив беше и не особено умен, но го обичах. И смъртта не променя нещата, нали? Вижте, двата милиона долара и вашите уйгури да ме прехвърлят през границата — мен и децата. В замяна получавате тази хартия — каза Куони спокойно и поднесе запалката. — Иначе ще я запаля.
Смит й повярва и веднага погледна часовника. Час и десет минути… „Кроу“ вече е готов за действие, екипите му — в бойна тревога, абордиращата група чака само сигнал. Нищожна е надеждата да успее да изпрати документа във Вашингтон, а оттам президентът на свой ред да го препраща в Пекин. Освен ако проработи неочакван фактор. Ако се случи нещо извънредно и промени обстоятелствата. Буря например. Или поява на още бойни съдове. Или намеса на друга държава. Каквото и да е, само да спре влизането на „Императрицата“ в протока.
Толкова много неща бяха пожертвани досега, други поставени на карта, късно е тепърва да се отказва. Залозите са огромни, длъжен е да направи този последен опит. Обърна се към Ашгар.
— Намерихте ли парите?
— Намериха ги бойците. В куфарчето, точно два милиона, сухи пари, истински.
— Дайте й ги.
Гласът на Ашгар неочаквано загрубя, той отмести очи и се взря някъде назад през рамото му:
— О, не…
Джон се сепна и автоматично се извърна, за да види какво бе привлякло Ашгаровото внимание. Гърлото му мигом пресъхна. Само това не…
В далечния край на поляната стояха осмина във военна униформа, развърнати във верига току пред дърветата, с насочени към тях автомати. Закъснели бяха да помогнат на Фен, но не и да им объркат плановете.
Понеделник, 18 септември
Вашингтон, федерален окръг Колумбия
Очите на всички присъстващи в подземния ситуационен център бяха насочени към седналия на централното място на масата президент. Той пък гледаше часовника.
— Един час, сър — обади се Броуз.
— По-малко — поправи го военният министър Стантън.
— Не можем да чакаме повече — намеси се вицепрезидентът Ериксън.
Кастила обърна очи към Ериксън.
— Готови ли са на „Кроу“?
— Вече повече от половин час — отговори вместо него Броуз.
Президентът кимна, замисли се и отново кимна, а погледът му пак се закова в часовника. Изведнъж лицето му се втвърди:
— Дай заповедта!
Изпълнителският екип се задвижи като добре смазан механизъм. Хората около картите и техниката се раздвижиха. Броуз вдигна слушалката и започна да говори.
Вторник, 19 септември
Дацзу
Ашгар рече нещо бързо, приглушено, двайсетте му бойци се раздвижиха светкавично, заемайки позиция в нова конфигурация срещу войниците. Сега двете групи стояха мълчаливо една срещу друга, с насочени оръжия и пръсти на спусъците. Войниците можеха да се възползват от няколкото секунди, но не го направиха.
— Ние сме два пъти повече от тях, че и отгоре, но не смея да ги нападна — тихо призна Ашгар на Джон. — Не се знае дали нямат още скрити наблизо хора. Иначе всеки наш куршум, улучил военен от НОА, ще донесе на уйгурите драконовски мерки и нови репресии. Не си заслужава жертвата. Съжалявам, Джон.
— Напълно разбирам — отвърна Смит и наведе глава.