Силно го бе възхитила изобретателността на Ли Куони. Но се налагаше Вей Гаофан да бъде неутрализиран окончателно, в такъв дух бяха дадените му от Бухала нареждания. Значи личната му намеса все пак бе необходима, макар и по едно време да бе решил да се оттегли. А появата на пехотното отделение незабавно потвърди правилността на последното му решение. Сега стоеше пред капитана, който колебливо оглеждаше знаците на ДОБ и пагоните с майорския чин. Изчака няколко секунди, изгледа високия офицер от главата до петите и рече:
— Аз съм майор Пан Айту, капитане. Мисля, че сте чували за мен?
Другият извика на помощ офицерското си самочувствие и изпълнен с достойнство, рече:
— Капитан Чан Ду. Да, чувал съм за вас.
— Значи да не губим време с излишни церемонии. Мисля, че изпълнявате преки заповеди на командир, който е личен приятел на Вей Гаофан. На вас неофициално са ви наредили да помогнете на Фен Дун, който, както виждам, е мъртъв. От военно юридическа и всякаква друга гледна точка е напълно незаконно този човек да командва ваши подчинени, само че е станало именно така и в краен резултат има убити и ранени китайски войници. Разбирате ли ме?
Капитанът пребледня като платно и все пак се опита да възрази:
— Нямам право да обсъждам дадените ми заповеди.
— О, така ли? Тук наоколо в гората има още доста китайски войници, само че те се намират под моите заповеди. В същото време в себе си нося писмени нареждания да разследвам и при необходимост да се намесвам в дейността на същия Фен Дун, понастоящем покойник. И за да не бъда голословен, ето ги и тях.
И Пан му подаде подписаните от Бухала документи.
Капитанът зачете бавно, сякаш се надяваше хартията някак си да изчезне от ръцете му. Текстът високопарно, но недвусмислено изясняваше, че майор Пан действа в качеството си на служител от вътрешната сигурност и контраразузнаването под преките заповеди на члена на Постоянния комитет, който ресорно отговаря за тези държавни институции и тяхната дейност. Капитанът съзнаваше, че е особено уязвим и най-обикновен офицер от пехотата, действащ по нареждане на личен приятел на член на същия Постоянен комитет, който обаче не отговаряше за военните.
И под напрегнатите погледи на Джон, Ранди и Ли Куони капитанът дочете документите, върна ги на Пан, отстъпи крачка назад и отдаде чест.
— Май майорът спечели — рече тихо Джон.
Ли Куони щракна запалката.
— Избирайте — давам ви документа срещу незабавно политическо убежище в САЩ за мен и децата ми, иначе го изгарям!
— Без двата милиона?
Ли Куони сви рамене.
— Съпругът ми ги искаше най-вече. Аз съм актриса, при това достатъчно добра и известна в САЩ. Сама ще си спечеля милионите.
— Дадено! — рече Джон и грабна документа и запалката, за да не би случайно в последния миг тя да промени решението си.
В същия миг майорът закрачи към тях и след секунди се представи на английски, любезно усмихнат.
— Аз съм майор Пан Айту. Приятно ми е най-сетне да се запозная с вас, полковник Смит. Много бе забавно да разследвам действията ви на наша територия. За съжаление с време не разполагаме. Дайте ми митническата декларация.
— О, не! — обади се Ранди, дръпна запалката от пръстите на Джон и я запали. — Не зная защо ви е, но…
— Почакай — спря я Джон. — И без това няма време да я изпращаме във Вашингтон, а оттам президентът да я препраща в Чжуннанхай. Нека чуем какво има да ни каже колегата.
Майор Пан примига и посочи с ръка към оттеглящите се войници.
— Сега и те са на мое разположение. Между впрочем, знаете ли, че капитан Чан е взел двама пленници? Докладваха ми, че единият е американски капитан, другият — възрастен мъж, и двамата избягали от местния полеви затвор. Гарантирам на тях, на вас и на двете дами тук, както и на децата на мадам Ли, спешно прехвърляне в САЩ. В създалата се противопоставеност ние с вас сме на една и съща страна, г-н полковник.