Понеделник, 18 септември
Вашингтон, федерален окръг Колумбия
Четири часа след като на борда на „Императрицата“ бяха намерени забранените химикали, Чарлс Аурей се обади на вицепрезидента Ериксън, за да го покани на среща с президента. Сетне нареди да подготвят президентския самолет за полет до Западното крайбрежие. Малко по-късно му се обади завърналият се в резиденцията си на „Кънектикът Авеню“ посланик Ю. Обмениха информация, а после слезе в ситуационния център, където президентът Кастила разговаряше по телефона със съпругата си.
— Прекалено леко завърши цялата история, Каси — тъкмо казваше Кастила, когато Аурей почука и открехна вратата. — Ще успееш, нали, миличка? Жалко, че ще трябва да отложиш вечерята в Оахака, но пък… о, да, да, зная, че и ти с нетърпение очакваш голямото събитие, нали? Както и аз, ужасно се вълнувам. Децата ли? Чудесно, чудесно, да. Значи всички ще се съберем…
Постави слушалката на вилката и махна с ръка на Аурей да влезе.
— Е, казвай, Чарли, какво ново? — подкани го след няколко секунди Кастила.
— Обади се посланик Ю с обилна информация. Най-важното — искаше да ви благодари и да предаде лично послание от Ню Цзянсин — Бухала.
— Добре, добре. Е, и какво е то?
— Ню изпраща поздрави и изразява надежда здравето ви да е все така крепко.
Президентът прихна, сетне се заля в буен смях, чак се просълзи.
Аурей се озадачи, изчака малко, сетне заразен от изписаната по лицето на Кастила веселба, се усмихна. Повтори си посланието наум, сега го усети и откъм другата му — иносказателна — страна. Тогава и той се разсмя.
— Боже мой, тези китайци! — бършеше сълзите си Кастила.
— Чудесно казано — клатеше глава Аурей.
— Точно това ми беше нужно, нали? Крепко здраве, а! Виж, Чарли, погледнато откъм неговата страна, това си е направо вот на доверие.
— И надежда за бъдещето.
— О, да. Сега смята, че ме е приобщил и се надява да не му се налага да прави нови опити в бъдеще. Това е, Чарли, неговото послание.
— Е, сър, смятам, че можем да кажем същото и за него, нали?
— Вярно — Кастила отново стана сериозен, съзнанието му превключи на поредната задача. — Знаеш, че министерството на правосъдието подготвя аргументация за подвеждане на Джаспър Кот под отговорност, нали? Доста голям скандал ще се получи. За съжаление.
— Да, но няма начин да го прикриваме.
— Не, Чарли. Няма да е правилно. Вицепрезидентът ще дойде ли?
Сега въздъхна и лицето му се натъжи — оставаше последната, доста неприятна задача.
— Вече е тук — чу се глас откъм вратата и на прага застана усмихнат самият Брандън Ериксън.
Зад него дежурният офицер в униформа затвори вратата. Както винаги Ериксън бе в отлично настроение, черната му коса блестеше, изрядно сресана, двуредният костюм с жилетката стоеше като излян на стройното, атлетично тяло. Излъчваше обичайната си харизма и енергия.
— Моите поздравления, господин президент. Направихте прекрасна демонстрация на държавнически подход.
— Благодаря, Брандън. За малко да се провалим.
Вицепрезидентът зае обичайното си място на конферентната маса — отдясно на президента и срещу Аурей, на когото кимна учтиво.
— Няма да ви питам за тънките подробности по операцията, сър, но безсъмнено в тайните служби има един или двама, може би и повече герои, чиито имена ще си останат в анонимност, невъзпети, така да се изразя.
— Има такова нещо — съгласи се Кастила. — Освен това получихме огромна помощ и в самия Китай особено от страна на изключително високопоставен политик. Помощта и сътрудничеството му ми дават доста надежди относно бъдещите ни отношения с тази държава.
Ериксън се усмихна.
— Смятам, че скромничите, господин президент.
Сам Кастила премълча.
Ериксън примига и се огледа. Помещението бе потънало в обичайната си дълбока тишина — изолирано от околния свят, обеззвучено, обезшумено, без прозорци, постоянно проверявано за скрити подслушвателни устройства и камери.
— Другите няма ли да дойдат? — запита вицепрезидентът. — Мислех, че се събираме за обичайния следкризисен разбор.
Кастила го гледаше внимателно. Защо не бе видял или усетил другия човек в него досега — това го мъчеше най-вече.
— Друг няма да дойде, Брандън. Ще сме само ние тримата. Кажи ми сега честно, как смяташ: дали твоят приятел Ралф Макдърмид би се радвал на нашия успех така, както ти се радваш?