— О, да, зная за случая. Опасен вирус. Но отсъствието от работа е напълно разбираемо след подобно трагично събитие.
— Може би — отвърна Пан, а този път очите му бяха някъде другаде, далеч от кабинета на Лян. — Видяхте ли се снощи със Смит за втори път след разговора ви?
— Не.
— Обаче ти отиде на насрочените срещи и разговори?
— Разбира се. Нали затова участвахме в конференцията.
— Не беше ли редно и той да е на тях?
— О, да — смръщи лице Лян. — Да. Особено на две от срещите. Едната бе с негов американски колега, а другата — с личен приятел от Пастьоровия институт. Но имаше още много други срещи, помня какво ми каза — че го повикали за някакви консултации, сетне бил и на други разговори до късно през нощта.
Майорът се замисли, след малко запита:
— А на следващата сутрин неочаквано те потърси и настоя да дойде на посещение тук?
— Е, не точно по този начин и с тези думи, но даде да се разбере, че му се идва. По-точно, че се интересува от нашата покана, и то ако е възможно веднага.
— Как се получи този разговор? Как се срещнахте на следващата сутрин?
Лян се замисли, сетне обясни:
— Ами… случихме се заедно на закуска. Той обикновено се храни с онзи негов приятел от Пастьоровия институт, но тогава седна при нас и подхвърли, че би искал да разгледа нашия институт, да сподели мисли и за своята работа в АИМИИБ. Рекох, че мога да го уредя за в близко бъдеще, като смятах, че той точно това иска. Но тогава Смит се извини и намекна, че рядко пътува из азиатския регион, сега моментът бил най-подходящ и аз предложих: защо да не е веднага. Ето, така и стана.
— А той се зарадва на предложението?
— Доколкото помня, да. Всъщност измънка нещо, закашля се, но личеше, че е доволен.
Майорът отново кимна, рязко се отдели от бюрото, откъдето не бе помръднал по време на разговора, и бързо излезе.
Лян се загледа в затворената врата, удивен какво точно стана и защо бе целият този разговор, в който той самият само повтори първоначалния си доклад. Сигурен бе, че изложи всичко още първия път, когато се обади в контраразузнаването. Длъжен бе да го прави всеки път, когато пътува извън Китай. Тогава защо Пан идва специално тук и какво разбра от сегашния разговор? Най-вече защо си тръгна така неочаквано и без да обяснява нищо? Майор Пан имаше репутацията на човек, който винаги върши работа, дори и в области, където всички други се провалят. Доктор Лян поклати глава и изведнъж го полазиха студени тръпки. Хвана го страх, объркващ, мразовит страх.
Пекин, Китай
Изключително строго охраняваната резиденция Чжуннанхай се намира сякаш в сянката на легендарния Забранен град в централен Пекин, там, където едно време китайските императори и императрици упражнявали властта си и се забавлявали. Векове наред тя е била дворцов комплекс с паркове и градини за отдих и удоволствия на императорския двор, там организирали конни надбягвания, ловни увеселения, пищни празници — за благородниците и васалите им — на потъналите в зеленина брегове на две езера. Всъщност Чжуннанхай това и значи: Централно и Южно езеро.
През 1949 г. комунистите завладяват страната, а ръководното им ядро незабавно се нанася в огромния комплекс, където извършва радикални промени. Преустроени и преобзаведени са пищните, подобни на пагоди сгради. Днес Чжуннанхай се споменава и с благоговение, и със страх и омерзение. Той е новият Забранен град — всемогъщата централна крепост на китайското правителство. Тук, в кралско великолепие, достолепно се подвизава Политбюро с двадесет и петте си членове. И въпреки че по силата на партийните устави трябва да му принадлежи цялата власт, на практика командва Постоянният му комитет. Тоест елитът на елита. Неотдавна броят на членовете му бе увеличен от седем на девет души. Техните решения са меродавният двигател на политиката, те са облечени с властта на специалния печат на Политбюро, на тях се подчиняват министерствата и по-ниските в йерархията институции и организации.
Тези хора или поне преобладаващата част от тях живеят със семействата си на строго охраняваната територия — в няколкото сгради — дворци в напълно кралски стил. Ръководният състав на екипите им — също. Те разполагат с апартаменти, за каквито не могат дори и да мечтаят другите китайци отвън — в огромния столичен град.
И въпреки всичко резиденцията не е нито Белият дом, нито „Даунинг Стрийт“ 10, още по-малко Кремъл. Недостъпният, закрит за простосмъртните и медиите Чжуннанхай го няма по обикновените туристически карти, макар че адресът на централния му офис стои на партийната документация и официалните формуляри. Заобиколен от пурпурна на цвят оградна стена, подобна на онази, която навремето е прикривала Забранения град от хорските очи, комплексът е така устроен и разположен, че в него не може да се надникне по никакъв начин откъдето и да е в Пекин. Обикновените китайци нямат работа там, още повече чужденците; допускани са единствено официално поканени държавни глави.