— Не ме наричай „Сам“! Не и отсега нататък. Вече ти казах какво исках. Можеш да посочиш семейни причини. Лошо здраве. Или че си решил да посветиш времето си изцяло на една бъдеща президентска кампания. Това поне частично ще е вярно, нали?
— Това всичко ли е, господин президент? — горчиво запита Ериксън.
— Не съвсем. Можеш да се преструваш, че работиш по въпроса, но в действителност няма да се кандидатираш нито за президент, нито за сенатор, нито дори и за ловец на безстопанствени кучета! За държавна служба забрави. Никога повече, че дори и в съда да те оправдаят с помощта на разни скъпи адвокати.
— Но ако река да се кандидатирам?
— Ще се погрижа в партията да не те подкрепят. Повярвай ми, така ще стане, че хората ще избягват дори и да говорят с теб.
Ериксъновото лице се втвърди. Той се изправи и заяви:
— Оставката ми ще имаш утре.
Тръгна към вратата, поспря се и добави:
— Знаеш ли, не съм толкова долен, за колкото ме смяташ. По принцип никога не съм бил съгласен с твоята политика относно обезкръвяването на армията. Правил съм онова, което съм намирал най-добро за страната.
— Глупости — обади се Аурей. — Вършехте онова, което смятахте най-изгодно за Брандън Ериксън.
Кастила кимна.
— Между другото, загубил си и благодетелите си. Защото оцелее ли „Олтмън Груп“, никой от новите ръководители няма и да помисли да те включва в техните игри. Вече не се вписваш в характеристиките. Който бърка бизнес с водеща към война политика, обичайно си пари пръстите. Е, това е изводът от делата ти.
Вторник, 19 септември
База на ВВС Ванденбърг, Калифорния
Утрото бе горещо, вече напичаше, над пистата играеше лека мараня. Самолетът грациозно се вдигна и пое над Пасифика. Джон се наведе над спътницата си, за да надникне през прозореца и хвърли прощален поглед към Чанъл Айлъндс край нащърбеното крайбрежие с белия пясък и величествените скали. Над островната група лазеше тънка мъгла. Строго охраняваната база се простираше върху остро издадения в бляскавия океан шелф на повече от 100 000 акра с гори и умело прикрити ракетни площадки, пампаси и ракетни силози.
— Тук понякога сме идвали с мама и татко. Привличаше ни природата, има чудесни диви цветя — обади се Ранди.
Тя бе до прозореца, Смит — от външната й страна, към пътеката.
— Красиво, нали? — продължи тя. — В морето и слънцето винаги има нещо, което неудържимо ме зове, знаеш ли? Ако… хм, когато реша да се оттегля… може би ще дойда да живея тук за постоянно. Ти какво ще правиш, Джон?
На 50 мили югоизточно от Ванденбърг се намира Санта Барбара, където бяха израснали Ранди и сестра й София Ръсел. Джон се бе върнал навремето в Санта Барбара, за да се съвземе и физически, и психически, след като вирусът „Хадес“ причини смъртта на годеницата му София.
— Да се оттеглиш, а? — засмя се Джон. — От какво, Ранди? Че и защо ти е?
— Защо наистина? — обади се от предната седалка Дейвид Тейър. — То в тази приказка хората влагат особено значение, от мен да го знаете. Я ме вижте сега. Мечтата ми е да правя каквото си поискам и да ходя където ми хрумне. Това е новата ми идея за приятен живот.
Обърна се и се усмихна приятно, множеството бръчки по сияещото му лице се раздвижиха. Бялата коса бе грижливо сресана назад, носеше нови очила с костени рамки.
— Боже мой, само като си помисля — мен нали принудително ме бяха „оттеглили“, и то „стационарно“, за повече от петдесет години. Сега ще се движа колкото се може повече, поне доколкото ми е останало време.
Тримата се усмихнаха почти едновременно и размениха погледи. Тейър говореше искрено, от все сърце, и другите двама се радваха за него. Бяха облечени в неофициални панталони, ризи и якета, които им дадоха в американското посолство в Пекин. За Тейър много неща бяха нови — например пластмасовите ципове, самозалепващите се велкро ивици на обувките. На няколко пъти ги отлепва и залепва, опитваше как пасват, как държат обувката на крака. Най-интересното бе, че не се бе возил на реактивен самолет. Военният пилот го разведе навсякъде и описа функциите на различните системи и прибори. Възрастният мъж се дивеше на описанията на почти изцяло компютризираната машина, а летецът с доста голямо закъснение разбра, че пътникът му не познава истински и компютрите, само е слушал за тях. Тейър се усмихваше и повтаряше, че ще си купи специализирана литература и ще я прочете най-внимателно.