Сряда, 13 септември
Каосюн, Тайван
В „Смоуки Джо“ на улица „Чунсяо“ 1 Джон Смит похапна леко — среден сандвич, поръча си светло тайванско пиво, сетне реши до пристанището да вземе такси. Имаше още час свободно време до следобедните срещи в хотел „Хай Лай“, където бе отседнал. Там щеше да се види и със стария си приятел Майк Кърнс от парижкия Пастьоров институт.
Смит бе в Каосюн — вторият по големина град на Тайван — вече седмица, но днес за пръв път му бе останало малко време за разходка и разглеждане на забележителностите. Иначе бе свикнал с натоварения ритъм на научните конференции, каквато течеше тук и сега. Беше лекар, учен, специалист в областта на биомолекулярните структури, още и армейски подполковник. Работеше в Института за медицински изследвания в областта на инфекциозните болести към армията на САЩ (АИМИИБ). В момента изследваше интересни аспекти на защитата срещу антракса, но се наложи да остави задачата за известно време, за да участва в работата на сегашния форум, наречен Тихоокеански международен съвет за разработки в молекулярната и клетъчната биология.
Знаеше, разбира се, че след три-четири дни напрегната работа научните срещи доскучават, губят свежестта си и направо досаждат. Затова бе излязъл за глътка чист въздух и сега, гологлав и в цивилни дрехи, крачеше по кейовете, удивлявайки се на разкошното пристанище — третият по големина контейнерен порт в света след Хонконг и Сингапур. Бе идвал тук преди години, преди да бъде построен тунелът до материка и подобният на земен рай остров да се превърне в поредното задръстено пристанищно звено. Денят бе с идеална видимост, панорамният пейзаж се открояваше като на висококачествена пощенска картичка, затова и не бе особено трудно да забележи с лекота остров Саолючу на далечния южен хоризонт.
Повървя още петнайсетина минути под прекрасното слънце, отгоре му прелитаха чайки, в ушите му звучаха хилядите разнородни пристанищни шумове. Тук нямаше и помен от острите конфликти и амбициите относно бъдещето на Тайван — дали да си остане независим, подчинен или просто някак си изтъргуван на континентален Китай, който го имаше за свой.
Сетне намери такси, което да го върне в хотела. Тъкмо се настани на задната седалка и клетъчният телефон завибрира в джоба на спортното му сако. Но не бе обикновеният апарат, а друг — скрит в специален джоб, за особени случаи. Обезопасен против подслушване.
Отвърна кратко:
— Смит слуша.
— Как е конференцията, полковник? — попита отсреща Фред Клайн.
— Затъпя — в същия дух отвърна Смит.
— Значи една задачка тъкмо ще те поразведри.
Смит се усмихна вътрешно. Не бе само учен и лекар, а и агент под прикритие. При това невинаги бе лесно да балансира тези две съвсем различни страни в живота си. Но се зарадва на „задачката“ — винаги бе готов за работа и за някоя авантюра, макар и в дадения случай да предпочиташе да не е много важна или тежка. Защото все пак държеше на конференцията и научната тема и искаше да се завърне за уредените с колеги срещи.
— Какво ти е хрумнало този път, Фред?
От далечния бряг на Анакостия Клайн описа ситуацията.
По гърба на Смит полазиха хладни тръпки, не че го бе страх, но работата винаги си иска майстора. Дали ще се справи с подобно задание?
— Какво точно трябва да направя?
— Довечера прескочи до остров Саолючу. Мисля, че време имаш предостатъчно. Вземи си лодка под наем, може да пуснеш и малко пари отгоре, бъди на острова най-късно до 21,00 часа. Но в 22,00 точно трябва да бъдеш на брега на заливче на западния бряг. Точното местонахождение, отличителните белези и местната маркировка са изпратени по факса на наш човек в Американския институт в Тайван. Той ще те намери и ще ти ги предаде лично. На ръка.
— А там каква е играта?
— Срещаш се с друг наш агент, казва се Ейвъри Мондрагон. Паролата е „орхидея“. Ще ти предаде плик с митническа декларация от документите на „Императрица майка“, онази, която се отнася до товара за Ирак. Оттам направо отиваш на летището в Каосюн и го предаваш на пилота на хеликоптер от наш боен съд, който ще те чака. Прекият адресат е Овалният кабинет. Разбрано?