— Давай да вършим работа. Ако не съм в Пенфу до 23,30, няма как да се върна на голямата земя до сутринта. Не се ли върна, пиши ме издънен — прикритието ми отива на кино. Значи ти си полковник Смит…
Изгледа Джон продължително, измъкна обикновен пощенски плик, поднесе го към очите му.
— … чувал съм за теб, слухове разни… Предполага се, че си печен. Дано поне половината от слуховете са верни. Защото ей туй тук е огън, казвам ти, направо радиоактивна смес.
— Това ли е пратката? — попита Смит.
Мондрагон кимна и си я прибра обратно в джоба.
— На Клайн трябва да предадеш някои обяснителни неща.
— Казвай.
— Първо — тук е описано онова, което в действителност носи „Императрица майка“. От друга страна, така наречената официална митническа декларация за износа може да се окаже вятър и мъгла.
— Откъде знаеш?
— Защото при мен е и фактурата, подпечатана с личния директорски печат — той е с йероглифи, китайски, още и с печата на официалната фирма износител, и е адресирана до друга фирма в Багдад, която трябва да плати при доставка. На декларацията пише, че е издадена в три екземпляра. Вторият сигурно е в Багдад или Басра, защото всъщност той е платежното копие. Но третият къде е, не знам.
— А откъде си сигурен, че не са ти пробутали копието, което е минало през експортен контрол?
— Защото съм го виждал, както ти казах, затова. И на него не е отбелязана контрабандната пратка. Нямаше го и директорския печат.
Смит смръщи лице.
— И пак не виждам какво доказва едното или другото.
— Доказателства или гаранции изобщо не чакай. Всичко може да се фалшифицира. Печати, дори и китайски — също могат да се изработят — каквито са ти нужни. А багдадската фирма може да е подставена, нали? Този документ обаче е декларация с фактура и притежава всичките необходими качества на междуфирмен документ, изпратен от една на друга компания с цел заплащане на услугата. И затова е напълно достатъчен да оправдае нареждането на президента Кастила да задържат „Императрица майка“ в открито море и нашите момчета да огледат внимателно какво носи. При това носи много повече достоверност, отколкото онези слухове, с които разполагахме в случая с „Инхъ“. Ако това тук е фалшификация, значи в Китай е в ход таен заговор с цел създаване на сериозни проблеми. Такава е логиката на събитието. Никой няма да може да ни обвини, дори и Пекин, за това, че сме взели необходимите предпазни мерки.
— Аз лично съм убеден — бързо каза Смит. — Дай го…
Мондрагон обаче вдигна ръка и отново светкавично се огледа.
— Чакай, има още нещо. Един от моите информатори в Шанхай съобщи факти, които също трябва да предадеш на Клайн. Не съм го написал в доклада — по очевадни причини. В полеви затвор недалеч от Чунцин — това е старата столица на Чан Кайши от Втората световна война, — Чункинг, както я наричахме в САЩ по онова време, държали възрастен мъж. Самият той разказвал, че бил местен от един затвор в друг още от 1949, същата година, когато комунистите надвиха Чан Кайши и поеха управлението на Китай. Моят човек казва, че този мъж говорел мандарински и сума ти диалекти, обаче не приличал на китаец, още повече твърдял, че е американец на име Дейвид Тейър…
Тук Мондрагон замълча и загледа Смит в очите с особено изражение.
— Сега само слушай и не коментирай: значи този човек твърди още, че бил истинският баща на президента Кастила.
Смит зяпна.
— Няма начин, не е сериозно. Всеки знае, че баща му е Серж Кастила, а той е покойник. Вестникарите са се ровили в историята на семейството до дупка.
— Точно така. Ето, именно затова ми привлече вниманието. Той непрекъснато повтарял: „Аз съм на американския президент истинският баща.“ Ако лъже, защо ще повтаря тая приказка, дето толкова лесно може всеки да я опровергае?
Това наистина бе добра логика.
— Доколко може да се разчита на онзи източник?
— Досега не ми е подавал фалшива или погрешна информация.
— Да не е някой пекински номер? Например операция, целяща да принуди президента да отслаби натиска относно договора за човешките права?
— Старецът твърди още, че в Пекин не знаят за сина му. Дори не подозират, че има син, още по-малко, че е американският президент.