Легнах си рано. Косата ми беше разчорлена, небръснатата ми брада драскаше по възглавницата. Часовникът в главата ми ме вдигна точно в пет сутринта — два часа преди разсъмване. Беше петък, седми март 1997 г. Първият ден от остатъка от живота ми.
6
Взех душ и се облякох на тъмно. Чорапи, боксерки, панталон, старата тениска, новата риза. Стегнах връзките на ботушите, пъхнах четката за зъби в джоба си, прибавяйки към нея пакетче дъвка и банкноти, пристегнати с ластик. Зарязах всичко останало. Лична карта, портфейл, часовник. Абсолютно всичко. Така се изпълнява роля. Представих си, че я играя така, сякаш не е роля, а част от реалния живот.
После излязох навън. Насочих се към караулното на главния портал. Гарбър излезе да ме посрещне. Явно ме беше очаквал. Шест сутринта. Все още пълен мрак. Беше с бойна униформа, която само преди час вероятно е била чиста и изгладена, но в момента изглеждаше така, сякаш Гарбър беше използвал този час да се потъркаля в пресния оборски тор в двора на някоя ферма. Стояхме под жълтата светлина на петромаксовия фенер. Въздухът беше много студен.
— Нямаш ли раница? — попита Гарбър.
— Защо ми е раница?
— Хората често използват такива.
— За какво?
— За някой резервен комплект дрехи.
— Аз нямам резервен комплект. Дори тези на мен ги купих днес следобед.
— Сам ли избра тази риза?!
— Какво й е?
— Розова е.
— Само на места.
— Не забравяй, че отиваш в Мисисипи. Ще те вземат за педал и ще те пребият!
— Съмнявам се.
— А какво ще правиш, когато дрехите на гърба ти се измърсят?
— Не знам. Вероятно ще си купя други.
— Как възнамеряваш да стигнеш до Келам?
— Ще взема автобуса до Мемфис. А от там ще продължа на автостоп. Така правят много хора.
— Закусил ли си?
— Ще намеря някоя отворена закусвалня.
Гарбър замълча за миг, после изстреля следващия си въпрос:
— Вчера обади ли ти се Джон Джеймс Фрейзър от връзки със Сената?
— Да, обади ми се.
— Как ти звучеше?
— Като, че сме загазили здравата, в случай че Джанис Мей Чапман не е била убита от някой цивилен.
— Да се надяваме на обратното.
— Фрейзър пада ли ми се пряк началник?
— По-благоразумно е да го приемеш за такъв.
— Що за човек е той?
— В момента е под силен стрес. Пет години труд заплашва да отиде по дяволите точно когато му се вижда краят.
— Каза да не правя нищо, от което мога да се почувствам неудобно.
— Дрън-дрън — изръмжа Гарбър. — Не си в армията, за да се чувстваш удобно.
— Ако някой боец вземе да се натряска в местния бар по време на отпуск, вината не е на прекия му командир — отбелязах аз.
— Само в реалния свят — поклати глава Гарбър. — Но тук става въпрос за политика… — Замълча за момент, сякаш се опитваше да избере с кой от многобройните си въпроси да започне. После се отказа. — Желая ти приятно пътуване — рече той. — Ще държим връзка, нали? До скоро, Ричър.
Пътят до автогарата на „Грейхаунд“ беше дълъг, но лесен. Просто местиш крака един пред друг. Задминаха ме няколко коли, но никой не предложи да ме вземе. Ако бях с униформа, може би щяха да го сторят. Хората, които живеят в близост до базите, обикновено са добронамерени към своите съседи в униформи. Особено в сърцето на Америка. Приех пренебрежението им като доказателство за доброто качество на цивилната ми маскировка. Бях доволен, че съм издържал изпита. Никога досега не се бях представял за цивилен. За мен това беше нова и непозната територия. Никога не съм бил цивилен. Технически погледнато, не можеше да бъде вярно — поне за първите осемнайсет години от живота ми, до постъпването в Уест Пойнт. Но поради кариерата на баща ми голяма част от тези години преминаха в различни бази на морската пехота, а животът във ведомствените жилища няма нищо общо с цивилния живот. Абсолютно нищо. По тази причина приемах утринната разходка като нов и освежаващ експеримент. Слънцето изгря зад гърба ми. Въздухът стана топъл и влажен, изпаренията на пътя се издигнаха до коленете ми. Крачех през тях и си мислех за стария си приятел Стан Лаури, останал в базата. Дали наистина бе започнал да преглежда обявите за работа? Нима нещата бяха стигнали дотам? Може би и на мен скоро щеше да ми се наложи да правя същото.