Оказа се, че мога да постигна и двете неща едновременно. Първата кола в източна посока беше прибираща се у дома патрулка. Вдигнах палец и тя спря. Полицаят се оказа приказлив, а аз се проявих като добър слушател. Броени минути по-късно ми стана ясно, че получената от Гарбър информация е изцяло погрешна.
8
Полицаят се казваше Пелегрино. Също като минералната газирана вода, макар че той премълча този факт. Останах с впечатлението, че в тази част на Мисисипи предпочитат вода от чешмата. Нямаше нищо чудно, че човекът спря да ме вземе. Ченгетата в малките градчета винаги проявяват интерес към появилите се на тяхна територия странници. Най-лесният начин да разберат това е като попитат. Както и направи Пелегрино. Казах му името си, а след това му предложих официалната си версия, която ми отне не повече от минута. Наскоро уволнил се военен, който пътува към Картър Кросинг с надеждата да открие свой стар приятел. Добавих, че въпросният приятел е служил в базата Келам и може би е останал някъде в околностите й. Пелегрино не отговори. Очите му за миг напуснаха платното и преценяващо ме огледаха от горе до долу. После той кимна и отново насочи вниманието си към пътя. Беше нисък мъж с наднормено тегло, вероятно от френски или италиански произход. Черна късо подстригана коса, мургава кожа и червеникави венички от двете страни на носа. Някъде между трийсет и четирийсет и едва ли щеше да стигне шейсет, ако продължаваше да прекалява с яденето и пиенето.
Той започна да говори в момента, в който аз приключих с рецитала си. Първото нещо, което научих, беше, че в Картър Кросинг няма полицейски участък. Гарбър беше допуснал техническа грешка. Оказа се, че градчето се намира в окръг Картър, в който действа окръжна шерифска служба с юрисдикция над територия от близо хиляда и триста квадратни километра. Но върху тази сравнително голяма площ нямало кой знае какво, с изключение на базата Келам и градчето до нея. В него била и сградата на шерифската служба — факт, който отчасти оправдаваше информацията на Гарбър. Самият Пелегрино се оказа полицай именно там и очевидно се гордееше с работата си.
— Колко голяма е службата ви? — попитах го аз.
— Малка е — отвърна той. — Шерифът, когото всички наричаме „Шефа“, аз, още един полицай и един разследващ инспектор. Освен това имаме един цивилен, който работи на гишето, и една диспечерка на телефоните. Но инспекторът е в продължителен отпуск заради болни бъбреци и на практика сме само тримата.
— Колко е населението на окръг Картър?
— Около хиляда и двеста души.
Доста за три действащи ченгета, помислих си аз. Все едно да контролираш Ню Йорк с два пъти по-малко полицаи, отколкото са в действителност.
— Бройката включва ли Форт Келам? — попитах.
— Не, те си имат собствена полиция.
— Въпреки това вашата работа никак не е малко — отбелязах аз. — Хиляда и двеста души, разпръснати на площ от хиляда и триста квадратни километра.
— В момента наистина имаме много работа — отвърна Пелегрино, но не спомена убийството на Джанис Мей Чапман, а започна да ми разказва за един по-скорошен инцидент.
Предишната нощ някой зарязал колата си на железопътната линия. Оказа се, че Гарбър отново беше сбъркал: влак имало не два пъти в денонощието, а само веднъж. Тежка, дълга километър и половина композиция, тръгваща от Билокси на север, която минавала през градчето точно в полунощ. Тя смазала колата на релсите, влачила я известно време, а после я изхвърлила в гората. Машинистът изобщо не спрял, а по всичко изглеждало, че дори не е намалил. Което означавало, че не е видял колата върху релсите. По правилник влаковете спират при всяко съприкосновение с чуждо тяло по пътя си. Пелегрино беше на мнение, че човекът не е забелязал колата. Аз също. Бързо движеща се маса от хиляди тонове срещу един тон. Никакви шансове. Новият ми познат изглеждаше объркан от тази безсмислица.
— Кой би направил подобно нещо? — попита той. — Кой ще зареже колата си на пътя на влака? И защо?
— Може би хлапета — казах. — Ей така, за забавление.
— Досега не се е случвало подобно нещо, въпреки че не ни липсват буйни хлапета.