— Имаше ли хора в колата?
— Не, слава богу. Просто някой я е зарязал на релсите.
— Крадена?
— Още не знаем. Размазана е тотално. Май е била синя на цвят. Запалила се е от удара. Заедно с нея са изгорели и няколко дървета.
— Подаден сигнал за изчезнала кола?
— Все още няма.
— С какво друго се занимавате?
Пелегрино замълча, а аз се запитах дали не съм прекалил. След кратък разбор обаче стигнах до извода, че въпросът ми е съвсем резонен. Просто поддържах разговора. Събеседникът ти се оплаква от много работа, но споменава само за някаква смачкана кола. Логично е да го попиташ и за останалото, нали? Особено когато е бил любезен да те вземе на пустия път.
Оказа се обаче, че колебанието на Пелегрино се дължи на старомодната южняшка любезност.
— Не искам да останеш с лошо впечатление, още повече че за пръв път идваш насам. Но имаме един случай на убийство.
— Убийство?
— Да, преди два дни открихме труп на жена.
— Как е била убита?
И ето че информацията на Гарбър отново се разминаваше с действителността. Джанис Мей Чапман не била обезобразена. Просто й прерязали гърлото. Нанасянето на фатална рана няма нищо общо с обезобразяването. Абсолютно нищо.
— От ухо до ухо, с един замах — поясни Пелегрино. — Грозна гледка.
— Видял си я, така ли? — попитах.
— При това съвсем отблизо — кимна той. — Виждаха се прешлените на шията й. Кръвта й беше изтекла. Хубавичка, облечена като за среща, наконтена. Просната по гръб в локва кръв. Гадна работа…
От уважение към особения тон в гласа му не казах нищо.
— Освен това е била изнасилена — добави Пелегрино. — Докторът установи това, след като свали дрехите й и я сложи на масата. Освен ако не е била толкова заслепена от страст, че да не обърне внимание на чакъла, който беше протрил задните й части. Но според мен не е била.
— Познаваш ли я?
— Виждали сме я наоколо.
— Кой го е извършил?
— Не знаем. Най-вероятно някой от базата.
— Защо мислите така?
— Защото излизаше с тях.
— Кой работи по случая, след като инспекторът ви е болен?
— Шефа.
— Той има опит в убийствата, така ли?
— Тя — поправи ме Пелегрино. — Шефът е жена.
— Жена?
— Изборна позиция. Тя спечели гласовете на хората. — Каза го примирено, като човек, който е изгубил важна битка. Какво да се прави.
— Ти участва ли в изборите?
— Всички участвахме — поясни той. — Без инспектора, защото здравословното му състояние не беше добро.
Замълчах. Глухият баритон на гумите по асфалта издаваше, че са меки и доста износени. Здрачът в далечината се превърна в плътен мрак. Фаровете осветяваха петдесетина метра пред нас. Останалото беше тъмнина. Пътят беше прав, наподобяващ тунел през гората. Дърветата бяха разкривени и устремени нагоре, сякаш отчаяно се бореха за светлина, въздух и минерали. Може би защото семената им се бяха хванали тук още преди сто години, попаднали на плодородна, но изоставена земя. В светлината на фаровете се мяркаха издължените им стволове, замръзнали в безмълвно движение. На възвишението пред нас се появи избеляла тенекиена табела, наклонена на една страна. Повърхността й беше осеяна с ръждиви петна, останали на мястото на падналия емайл. Тя рекламираше хотел на име „Тусейнтс“, който обещаваше отлично разположение на главната улица и стаи с висококачествено обзавеждане.
— Избраха я заради името й — внезапно се обади Пелегрино.
— Шерифа ли?
— Нали за нея говорим?
— Защо? Как се казва?
— Елизабет Деверо.
— Хубаво име — кимнах аз. — Но едва ли е по-хубаво от Пелегрино например.
— Баща й беше шериф преди нея. Популярна личност, особено в определени квартали. Доста хора гласуваха от лоялност. А може би с убеждението, че си дават вота за самия старец. Сякаш не са знаели, че е мъртъв. В някои квартали на града новините достигат бавно.
— Картър Кросинг е достатъчно голям, за да има отделни квартали? — попитах аз.
— На практика са два — отвърна Пелегрино. — Западно и източно от железопътната линия.
— Добрата и лошата зона, а?
— Като навсякъде.
— От коя страна е Келам?
— От източната. На пет километра от нея.
— А хотел „Тусейнтс“?