Останах на пътя за Келам, без да приближавам главната. Описах широк кръг и се приближих до празното място от другата страна. Поех успоредно на бар „Бренънс“, използвайки за прикритие паркираните коли. Пред вратата все още имаше хора. Може би петдесетина души, които оформяха онзи полукръг, който вече познавах. Самият бар беше претъпкан. Част от посетителите стояха прави, други явно заемаха масите в дъното на салона, но тях просто не ги виждах. Започнах да се промъквам между колите и пикапите. Глъчката се усилваше с всяка крачка, но оставаше в рамките на приличното. Беше много по-ограничена и по-любезна от обикновено. Доброто възпитание в действие.
Прекосих празното пространство между двете редици коли и се шмугнах между един двайсетгодишен кадилак и очукан пикап „Джими“.
— Здрасти, Ричър — прозвуча тих глас наблизо.
Обърнах се. Мънро се беше облегнал на капака на джимито, почти невидим в полумрака. Спокоен, търпелив, бдителен.
— Здрасти, Мънро, радвам се да те видя — отвърнах. — Признавам обаче, че не очаквах това.
— Аз също.
— Обади ли ти се Стан Лаури?
— Да, ама малко късно — каза той.
— Трима ли бяха?
Мънро отново кимна.
— Някакви минохвъргачи от Седемдесет и пети.
— Къде са сега?
— В стаята ми. Овързани с телефонен кабел, всеки със собствената си тениска в устата.
— Добра работа — погледнах го с уважение аз.
Което си беше чистата истина. Един срещу трима, атакуван внезапно, без предупреждение. Съвсем задоволителен резултат. Наистина бях впечатлен. Този човек беше голяма работа. Ясно като бял ден.
— А на теб какво ти се падна? — попита той.
— Противовъздушен екип.
— Къде са сега?
— На пътя за Мемфис. Разхождат се боси, по гащи.
Зъбите му проблеснаха в мрака.
— Надявам се никога да не ме командироват в Бенинг — каза той.
— Райли още ли е в бара?
— О, да. Пристигна пръв, в компанията на татенцето. Черпят като луди. Сметката им трябва да е надхвърлила триста кинта. Засега.
— В сила ли е вечерният час?
Той кимна.
— Но малко преди изтичането му ще настъпи лудница. Както обикновено. Настроението е отлично. Никой няма да поиска да си тръгне пръв.
— Ясно. Трябва да направиш така, че Райли да си тръгне последен. Искам го в последната кола, която напуска този паркинг. Най-малко минута след предишната. Направи всичко възможно. От това зависи цялата операция.
С всеки друг щях да продължа обясненията. Щях да предложа алтернативи, за да се свърши работата. От спукана гума до контакт със стареца под формата на молба за автограф. Но вече бях започнал да осъзнавам, че Мънро не се нуждае от помощ. Той щеше да се сети за всичко, което можех да му предложа, а може би и за нещо повече.
— Разбирам — кимна той.
— Следващата ти задача е да правиш компания на Елизабет Деверо. Искам да не я изпускаш от очи. В ресторанта и на други места. Каквото и да се случи.
— Разбирам — отново рече той. — По една случайност в момента тя пак е в ресторанта.
— Задръж я там. Не й позволявай да излезе, за да контролира трафика. Кажи й, че в компанията на сенатора всички ще се държат прилично.
— Тя го знае. Вече е освободила заместниците си.
— Добре, че ми казваш — кимнах аз. — Желая ти успех. И благодаря.
Шмугнах се обратно между кадилака и джимито, прекосих празното място и поех по пътя, по който бях дошъл. Пет минути по-късно прекосих прелеза, скрих се в крайпътните храсти и отново зачаках.
Оценката на Мънро за колективното поведение се оказа точна. Никой не си тръгна преди десет и половина, единствено заради особената динамична аура на сенатора. И друг път бях виждал такива неща. Под обстрел никой от личния състав на отряд „Браво“ не би си мръднал пръста за него, но в сегашната обстановка всички се чувстваха поласкани от присъствието му и помнеха дословно заповедта на командира на базата: Бъдете любезни със знатния гост. Демонстрирайте му своето уважение. По тази причина никой не си тръгна по-рано. Никой не искаше да е пръв. Дори в десет и половина по пътя нямаше никакво движение.