Също в десет и трийсет и пет.
И в десет и четирийсет.
Бентът се отприщи в единайсет без четвърт.
В далечината проехтя нещо като приглушен залп на артилерийска батарея. Във въздуха се появи облак от изгорели газове, блеснаха фарове. Колите образуваха опашка към изхода на импровизирания паркинг. После фаровете се подредиха в дълга редица и тръгнаха към мен. Трийсет секунди по-късно първата кола изхлопа върху траверсите на прелеза. Останалите я последваха. Бяха прекалено много, за да ги броя. Движеха се плътно една след друга, като състезателни болиди пред поредната права отсечка на пистата. Двигателите ревяха, износените гуми меко прескачаха траверсите. Блъсна ме сладникавата миризма на безоловен бензин. В един момент зърнах стария кадилак и спортния пикап „Джими“, между които се бях промъквал. Те изчезнаха за част от секундата, погълнати от стадото шевролети, доджове, фордове, плимъти и крайслери. Моделите бяха най-различни — седани и пикапи четири по четири, купета и двуместни кабриолети. Връхлитаха прелеза в неспирен поток. Бързащи да се приберат у дома, облекчени, доволни и все още възбудени от изпълнения дълг.
Десет минути по-късно потокът започна да изтънява. Разстоянието между колите значително се увеличи. В далечината зърнах оределите фарове, които напускаха паркинга. Последните десетина коли се точиха покрай мен в продължение на цяла минута. Никоя от тях не беше масленозелен служебен седан. Най-отзад се люшкаше някакъв стар понтиак, очукан и доста раздрънкан. Подмине ли ни, мога да ти гарантирам, че оставаме съвсем сами на света, беше казала Деверо. Меките гуми на старата бракма изхлопаха по траверсите и заглъхнаха в далечината.
Напуснах скривалището си, излязох на асфалта и погледнах на изток. Слабите стоп-светлини бързо се стопяваха в мрака. Грохотът намаля, изгорелите газове се разпръснаха. Обърнах се в противоположна посока. Точно навреме, за да зърна включването на самотни фарове. Лъчите им се разклатиха. Наляво-надясно, нагоре-надолу. После се обърнаха на север, напуснаха паркинга и завиха към мен, подскачайки още веднъж в канавката, която разделяше отъпканата пръст от асфалта.
Часовникът в главата ми показваше единайсет без една минута.
Тръгнах на запад, прекосих прелеза, извървях десетина метра по посока на града, а след това стъпих на банкета и вдигнах ръка с изпъната длан, както го правят пътните полицаи.
86
Фаровете ме осветиха от стотина метра. Усетих едва ли не топлината им по лицето и изпънатата си длан. Рийд Райли нямаше как да не ме види. Чух как пуска газта и намалява. По силата на навика. Пехотинците прекарват страшно много време зад волана. По-голямата част от пътуванията им са по предварително начертани маршрути, променяни или регулирани от хора с военни униформи, които им махат наляво или надясно, а понякога ги спират да изчакат.
Останах на мястото си с вдигната ръка. Масленозелената служебна кола спря на метър от коленете ми. Очите ми останаха високо над фаровете и това ми позволи да видя Райли и баща му съвсем ясно. Седяха един до друг. Не изглеждаха нито изненадани, нито нетърпеливи. И двамата бяха готови да изгубят минута-две в полза на рутината. Райли изглеждаше съвсем като на снимката в джоба на куртката ми. Баща му беше негово по-възрастно копие. Малко по-слаб, с малко по-големи уши и нос, малко по-напудрен и по-представителен. Беше облечен абсурдно, като повечето гостуващи на армията политици. Брезентово яке в защитни цветове над официална риза с разтворена яка, без вратовръзка. Над джобчето на якето проблясваше метален диск с логото на американския Сенат. Сякаш сигурният и херметически затворен законодателен орган на Съединените щати внезапно се беше превърнал в подразделение на редовната армия.
Насочих се към вратата на Рийд Райли и той свали стъклото. Главата му започна да се извърта към мен, после спря. Беше зърнал дъбовите листа на яката ми.
— Сър?
Вместо отговор направих още една крачка, отворих задната врата и седнах зад него. След това затръшнах вратата и се преместих в средата на седалката. И двамата отпред извиха вратове, за да ме видят.
— Сър? — повтори Райли.
— Какво става тук? — попита баща му.
— Промяна в плановете — отвърнах аз.
Дъхът им миришеше на бира, а дрехите им бяха пропити от цигарен дим.
— Трябва да хвана един самолет — каза сенаторът.
— В полунощ — добавих аз. — Дотогава никой няма да ви потърси.