— Какво означава това, по дяволите? Знаете ли кой съм аз?
— Да — отвърнах. — Знам.
— Какво искате?
— Безпрекословно подчинение.
Измъкнах беретата. За втори път тази вечер. Бързо и плавно, като магьосник. В един момент ръката ми е празна, а в следващата изведнъж натежава от хладната стомана. Свалих предпазителя. В тишината на купето се разнесе тихо, но зловещо изщракване.
— Допускате фатална грешка, млади човече — рече сенаторът. — От този момент нататък е свършено с военната ви кариера. Само от вас зависи дали нещата ще станат още по-сериозни.
— Пазете тишина — любезно отвърнах аз, после се наведох и сграбчих яката на Рийд Райли — по същия начин, по който бях сграбчил яката на онзи сержант от Бенинг. Но този път тикнах дулото на беретата директно в малката вдлъбнатина зад дясното му ухо. Меки тъкани, без кости. С много подходящи размери.
— Потегляй — рекох. — Много бавно. Излез на прелеза и завий наляво по железопътната линия.
— Какво? — сепнато попита Райли.
— Чу ме.
— Но влакът ще дойде!
— В полунощ — напомних му аз. — Действай, боец!
Задачата беше трудна. Той инстинктивно се стремеше да се сгъне над кормилото, за да вижда по-добре. Но аз го държах здраво. Гърбът му не можеше да се отлепи от облегалката. И въпреки това се справи добре. Потегли плавно, завъртя волана и изкара колата диагонално на прелеза. После изправи и предното дясно колело хлътна в процепа на настилката. Подаде малко газ. Асфалтът изчезна под нас, но десните колела останаха на релсата. Левите меко стъпиха на траверсите. Добра работа. Свърши я не по-зле от Деверо.
— Това си го правил и преди — подхвърлих аз.
Той не отговори.
Продължихме напред със скоростта на пешеходец. Силно наклонени на една страна. Дясната част се придвижваше гладко, а лявата меко се повдигаше и отпускаше. Като лодка по вълните. Плъзнахме се покрай старата водна кула и изминахме още десетина метра.
— Стоп — наредих аз.
— Тук ли?
— Мястото е добро.
Той докосна спирачката. Колата спря на линията. Все така наклонена. Аз продължавах да стискам яката му. Пистолетът си беше на мястото. През предното стъкло се виждаха релсите, чезнещи в далечината на север. Две сребристи линии, мътно проблясващи под лунната светлина.
— Капитане, използвай лявата си ръка и свали всички прозорци.
— Защо?
— Защото и двамата вече воните. А нещата ще станат и по-лоши, повярвай ми.
Пръстите на Райли слепешком опипаха страничната конзола. Първо се спусна стъклото на баща му, после моето, а след това и отсрещното.
Свежият нощен въздух нахлу в купето.
— Сенаторе, пресегнете се наляво и изключете фаровете — заповядах аз.
Трябваха му секунда-две, но все пак се справи.
— А сега изключете двигателя и ми подайте ключа.
— Спрели сме на линията! — сепнато отвърна той.
— Знам това.
— А знаете ли кой съм?
— Веднъж вече ви отговорих. Направете каквото ви казах. Ако очаквате дарение за предизборната кампания, мога да прострелям коляното на сина ви.
Старецът издаде странен звук някъде дълбоко в гърлото си. Подобни звуци бях чувал и преди. Обикновено когато се изяснеше ясно, че шегата не е никаква шега. Или когато положението станеше сериозно и кошмарът се окажеше действителност. Тялото му се наклони наляво. Пръстите му завъртяха ключа, издърпаха го и ми го подадоха.
— Хвърлете го на задната седалка — рекох.
Той се подчини. Ключът падна до мен и се плъзна по тапицерията поради наклона.
— Сега и двамата сложете ръцете си зад тила.
Сенаторът се подчини пръв. Аз отместих дулото на беретата, за да дам възможност и на сина да направи същото. После пуснах яката му и се облегнах назад.
— Знаете ли скоростта, с която куршумът излита от цевта на една берета М9?
— Нямам представа — отвърна сенаторът.
— Но синът ви трябва да има. Държавата е похарчила купища пари за обучението му.
— Не си спомням — рече Райли.
— Почти четиристотин метра в секунда — поясних аз. — Гърбовете ви се намират на около метър от мен. Това означава, че ако помръднете дори едно мускулче, куршумите ще стигнат до вас за една двехилядна част от секундата. Което на свой ред означава, че или ще умрете, или ще бъдете осакатени за цял живот. Разбрахте ли ме?