Мълчание.
— Настоявам за отговор — рекох.
— Разбрахме — обади се Райли.
— Какво искате от нас? — изфъфли баща му.
— Потвърждение. Искам да съм сигурен, че дотук всичко ви е ясно.
87
Прибрах ключа в джоба си, изпънах крака и се настаних удобно на наклонената седалка.
— Ще ти задам един въпрос, капитане. Излъга ли хората си, когато им каза, че имаш връзка с шериф Деверо?
— С какво право ни разпитвате? — избухна баща му.
— Разполагате с четирийсет и девет минути — рекох. — После влакът е тук.
— Вие луд ли сте?
— Само малко ядосан.
— Не отговаряй, сине! — изстреля възрастният мъж. — Не му казвай нито дума!
— Чакам отговор, капитане.
— Да — кимна Райли. — Излъгах за Деверо.
— Защо?
— Командна стратегия. Моите хора обичат да се сравняват с мен.
— Един въпрос и към вас, сенаторе — спокойно рекох аз. — Защо отрядите „Алфа“ и „Бета“ бяха преместени от Бенинг в Келам?
Старецът започна да пуфти, вероятно за да убеди сам себе си, че трябва да демонстрира твърдост. Но в крайна сметка не успя и промърмори:
— По политически съображения. Мисисипи непрекъснато протяга ръка за милостиня. Или бърка в чужди джобове.
— Значи това не е станало заради Одри Шоу? Нито пък, защото сте преценили, че момченцето ви заслужава малка награда за новия си пост?
— Това са глупости!
— Но са факт.
— Чисто съвпадение.
— Дрън-дрън.
— Добре, получило се е нещо като допълнителна полза. Помислих си, че ще бъде приятно, но нищо повече. Такива решения не се вземат на базата на дреболии.
— Капитане, разкажи ми за Розмари Макклачи — рекох аз.
— Срещахме се известно време, после скъсахме.
— Беше ли бременна?
— Не знам. Никога не ми е споменавала подобно нещо.
— Искаше ли да се ожените?
— Стига, майоре. Отлично знаеш, че всички те мечтаят да се омъжат за някой от нас.
— Каква беше по характер?
— Несигурна. Понякога наистина ме вбесяваше.
— Как се почувства, когато разбра, че е убита?
— Зле. Такива неща не бива да се случват.
— А сега ми разкажи за Шона Линдзи.
В този момент обаче сенаторът реши, че са изтърпели достатъчно унижения. Обърна се към мен, спомни си, че не трябва да мърда, и се завъртя обратно. Заприлича ми на тъпа стара кобила, докоснала с нос оградата, по която тече електрически ток. Дишаше тежко. Очите му гледаха право напред. Синът му не помръдна. Което означаваше, че са готови да поемат още малко унижения. Най-вече заради деветмилиметровото парче олово. По-малко от .38 и много по-голямо от .25. Това бяха физическите параметри на готовността им да търпят още унижения.
Старецът най-после успя да успокои дишането си.
— Този въпрос е изяснен — рече той. — Имам предвид не само Линдзи, но и другото момиче.
— Капитане, кажи нещо за мъртвите жени в Косово — спокойно рекох аз.
— Няма никакви мъртви жени в Косово! — гневно отсече сенаторът.
— Не думай! — изненадах се аз. — Да не би там да живеят вечно?
— Ясно е, че не живеят вечно.
— Всички ли умират в съня си?
— Става въпрос за жени, които живеят в Косово. И каквото се е случило, то се е случило в Косово. Следователно си е тяхна работа. И тук нещата са си тяхна работа. Имам предвид местните. Извършителят е идентифициран като местен човек. Армията няма нищо общо. Именно това беше повод за тържеството тази вечер. Вие също би трябвало да присъствате. Успехът е на всички. Колкото повече хора осъзнаят това, толкова по-добре.
— На колко години си, капитане? — попитах.
— На двайсет и осем.
— Сенаторе, как бихте се почувствали, ако на трийсет и три синът ви все още е капитан?
— Зле — отвърна възрастният мъж. — Много зле.
— Защо?
— Защото би било провал. Никой не остава с един и същ чин в продължение на пет години. Освен ако не е пълен идиот.
— Това е била тяхната първа грешка — рекох.
— Моля?
— Вече ме чухте.
— Какво значи „тяхната“? Кои са те?
— Вие имате ли дядо?
— Имах. Преди много години.
— Аз също. Той беше моят любим дядо. Не само на мен, разбира се. Бяхме десетина хлапета. От четири отделни семейства. Добре знаех това, но въпреки това се учудвах, че моят дядо има толкова много внуци.