После оставих всичко в ръцете на майката-природа.
Той помисли, че се задушава. Отначало направи опит да захапе дланта ми, но не беше в състояние да отвори уста. Стисках го здраво. Челюстните мускули са изключително силни, но само когато се затварят. Движението им в обратна посока никога не е било приоритет на еволюцията. Изчаках го да се откаже. Той се вкопчи в ръцете ми. Тялото му се сгърчи на седалката, краката му заритаха. Продължавах да чакам. Гърбът му се изви на дъга. Чакането скоро щеше да приключи. Главата му се отметна назад.
Промених хватката си и направих рязко странично движение. Вратът му се прекърши.
Това движение го бях научил от Леон Гарбър. Сигурно го беше виждал някъде. А може би го беше правил. Хора като него са способни на всичко. Прелюдията със задушаването улеснява нещата. Те винаги отмятат глава назад. Нещо като инстинкт, но с фатални последици. Доброволно ти предлагат беззащитния си врат. Гарбър казваше, че няма грешка. И се оказа, че наистина е така. Поне за мен.
Нямаше грешка и при сенатора минута по-късно. Той беше физически по-слаб, но лицето му беше станало по-хлъзгаво от кръвта, която шуртеше от счупения в таблото нос. Това компенсира нещата — поне що се отнася до усилието.
88
Слязох от колата точно в единайсет и двайсет и осем. Влакът се намираше на петдесет километра южно от нас. В момента вероятно минаваше под естакадата на шосе 78 източно от Тюпълоу. Затръшнах вратата, но оставих стъклата свалени. Хвърлих ключа в скута на Рийд Райли и се обърнах.
Усетих присъствието на някаква фигура вляво от себе си.
И на друга вдясно, но на по-голямо разстояние.
Добра тактика. Можех да използвам беретата срещу едната фигура, можех да я използвам и срещу другата. Но не и срещу двете едновременно. Нямаше да ми стигне времето.
Останах на място и зачаках.
Първа се обади фигурата отдясно.
— Ричър?
Гласът ми беше добре познат.
— Деверо?
— И Мънро — обади се фигурата отляво.
— Какво търсите тук, по дяволите?
Двамата тръгнаха към мен, а аз се опитах да ги задържа по-далеч от колата.
— Защо сте тук?
— Нима наистина допускаше, че ще му позволя да ме задържи в ресторанта? — попита Деверо.
— Надявах се — казах аз. — Не исках никой от вас да чуе какво си говорим.
— Напротив, искаше. Нали затова накара Райли да свали стъклата?
— Нищо подобно. Исках чист въздух. Нямах представа, че сте наблизо.
— А защо не искаше да чуем?
— Заради това, което казаха за теб. Освен това исках Мънро да се върне в Германия с чиста съвест.
— Моята съвест винаги е чиста — рече Мънро.
— Но винаги е по-лесно да се направиш на тъп, след като не знаеш отговора.
— Никога не съм имал проблеми да се правя на тъп. И много хора мислят, че наистина съм такъв.
— Лично аз се радвам от това, което чух за себе си — каза Деверо.
Единайсет и трийсет и една. Влакът се намираше на четирийсет и пет километра южно от нас. Поехме по траверсите. Зелената кола остана зад нас заедно с пътниците. Подминахме старата водна кула, излязохме на прелеза и завихме на запад. Патрулката на Деверо беше спряла на банкета четирийсет метра по-нататък. Мънро отказа да се качи. Каза, че ще отиде пеша да вземе служебната кола, паркирана пред бар „Бренънс“. Каза още, че трябва да се прибере в Келам по най-бързия начин, за да освободи минохвъргачите, а след това да подремне преди дългия път. Стиснахме си ръцете. Малко по-официално, отколкото налагаше ситуацията. Аз искрено му благодарих за помощта. После той се обърна и си тръгна. След десет крачки фигурата му се стопи в мрака.
Деверо ме закара до главната улица и спря колата си пред хотела. Беше единайсет и трийсет и шест. Влакът се намираше на трийсет и седем километра от Картър Кросинг.
— Освободих си стаята — казах.
— Аз не съм.
— Но преди това трябва да се обадя по телефона.
Използвахме офиса зад рецепцията. Оставих един долар на бюрото и набрах служебния номер на Гарбър. Вече не ми пукаше дали продължават да го подслушват. Насреща вдигна някакъв лейтенант, който се представи като най-старши на дежурния екип. След което добави, че на практика е единственият дежурен. Нощна смяна. Помолих го да вземе лист и химикалка. Той ме увери, че и двете са пред него. Предупредих го да се подготви за диктовка, да маркира съобщението като спешно и да го остави на видно място върху бюрото на Гарбър.