По-късно взехме душ. Заедно. Облякох се и бях готов да тръгна, за да си понеса последствията. Деверо каза да се отбия, когато съм наблизо. На устните й се появи храбра усмивка. Аз отвърнах, че непременно ще се отбия. С не по-малко храбра усмивка. После напуснах хотела и се качих в бюика, който дремеше пред тъмния ресторант. Потеглих на изток, подминах внушителния портал на Келам и се насочих към Алабама. От там поех на север. Нощните пътища бяха пусти, без почти никакъв трафик. Това ми позволи да се прибера рано, още преди разсъмване.
Влязох в квартирата си и спах в продължение на четири часа. А след това открих, че импровизираната ми диктовка на нощния дежурен се е превърнала почти дословно в официална декларация на Министерството на отбраната. Разбира се, леко редактирана с оглед заглаждане на излишната острота. Споменаваше се, че Рийд Райли ще бъде награден посмъртно с Медал за изключителни заслуги за дейността си в неназована чужда държава, а в памет на баща му ще бъде отслужен тържествен молебен в някоя от големите катедрали на Вашингтон. Неизвестно за какви заслуги.
Самият аз не получих нито медал, нито молебен. В замяна на това бях възнаграден с половин час от времето на генерал Леон Гарбър. Първите му думи бяха, че нещата не вървят на добре. Дебелият щабен офицер от пиар екипа на Келам беше направил каквото може. Телефонното му обаждане до Бенинг си беше пробило път нагоре, при това в крайно неподходящо време. Последвалият писмен рапорт беше свършил останалото. Комбинацията беше довела до включването ми в списъка за принудителни съкращения. Според Гарбър изваждането ми от него щяло да стане в първия подходящ момент. Без никакво съмнение. Трябвало да получа награда срещу мълчанието си и той с удоволствие щял да ходатайства за това.
Не каза нищо повече.
— Какво има? — попитах след известно време.
— Животът ти ще изгуби смисъл — отвърна с въздишка той. — Никога повече няма да бъдеш повишен. Дори на сто години пак ще си бъдеш майор. Вероятно ще те пратят да служиш в някой военен склад в Ню Джързи. Можеш да се измъкнеш от списъка за съкращения, но не и от онзи, другия, в който влизат прецаканите. Такава е системата в армията и ти я познаваш прекрасно.
— Аз спасих реномето на същата тази армия.
— И тя ще си спомня за това всеки път когато те зърне.
— Наградила ме е с „Пурпурно сърце“ и „Сребърна звезда“.
— И какво от това? Не си спомням напоследък да си ми свършил някаква работа.
Сътрудникът на Гарбър ми подаде лист хартия и се зае да ми обяснява процедурата. Можех да занеса формуляра лично в Пентагона, но можех и да го пратя по пощата. Това ми позволи да се върна в колата и да подкарам към Вашингтон. И без това трябваше да върна бюика на Нили. Пристигнах половин час преди затварянето на банките, влязох в първата, която ми попадна пред очите, и си прехвърлих сметката в нея. За награда ми предложиха тостер или CD плейър. Каквото си избера. Отказах се и от двете, но в замяна на това им поисках телефонен номер за регистрация на паролата.
След това се насочих към Пентагона. Избрах парадния вход, изчаках половината опашка, след което се заковах на място. Тълпата се точеше от двете ми страни, без да ми обръща внимание. Не исках да влизам вътре. Взех назаем писалка от един нетърпелив посетител, подписах формуляра и го пуснах в близката пощенска кутия. После прекосих гробището, излязох през далечния портал и потънах в лабиринта от тесни улички между него и реката.
Бях трийсет и шест годишен мъж, гражданин на една страна, която почти не познавах. Имах да свърша доста неща и да видя много места. В градовете и в провинцията. Сред планини и долини, прорязани от пълноводни реки. Там ме чакаха музеи, музика, мотели и клубове. Закусвални, барове и автобуси. Бойни полета, родни места, легенди и пътища. Възможности да се сдобия с компания или да потъна в самота.
Избрах един от многобройните пътища, които започваха отвъд реката. Напълно произволно, без да се замислям. Единият ми крак остана на тротоара, а другият стъпи на асфалта. После вдигнах палец и зачаках късмета си.