— Затвориха базата.
— Келам ли? — вдигнах глава аз. — Затворили са Келам?
— Днес следобед — за пореден път кимна тя. — Всички са вътре, но ядат военните си дажби.
— Често ли се случва?
— Не се е случвало никога досега.
— Съжалявам — рекох. — Какво ще ми препоръчате?
— Моля?
— Имам предвид нещо за ядене.
— Тук ли? Всичко е хубаво.
— Чийзбургер — казах.
— След пет минути е готов — каза жената и се отдалечи.
Аз взех чашата и поех към гардероба и телефонния автомат до входа. В джоба ми подрънкваха три монети от по четвърт долар, които ми върнаха по обед в Мемфис. Щяха да стигнат за един немного продължителен разговор — от онези, които предпочитам. Набрах служебния номер на Гарбър. Вдигна дежурният лейтенант, който ме свърза с него.
— Вече си там? — попита ме той.
— Да.
— Добре ли мина пътуването?
— Да.
— Намери ли къде да отседнеш?
— Не се безпокой за мен. Разполагам със седемдесет и пет цента и четири минути до вечерята. Искам да те питам нещо.
— Казвай.
— Кой те инструктира за тая работа?
Гарбър направи малка пауза.
— Не мога да ти кажа.
— Както и да е. Но хич не го бива в детайлите.
— Случва се.
— Базата е затворена.
— Това е дело на Мънро. Направил го е веднага след пристигането си.
— Защо?
— Знаеш как стоят нещата. Съществува риск от влошаване на отношенията между базата и цивилното население. Това е благоразумен ход.
— По-скоро признаване на вината.
— Е, Мънро може би знае нещо, което не ти е известно. Не бери грижа за него. Задачата ти е да подслушваш местните ченгета.
— Вече работя по нея. Едно от тях ме докара до тук.
— Как прие цивилната ти версия?
— Май добре.
— Браво. Усетят ли нещо подозрително, ще млъкнат като риби.
— Искам да провериш дали някой от отряд „Браво“ притежава синя кола.
— Защо?
— Ченгето каза, че някой е зарязал синя кола на железопътната линия. Нощният влак я е превърнал в купчина старо желязо. Може би става въпрос за укриване на веществени доказателства.
— В такъв случай би я подпалил.
— Някои улики остават и след пожар. Може би смачкана броня или нещо друго.
— Какво общо има това с жената, която са обезобразили на някаква пуста уличка?
— Не е била обезобразена. Прерязали са й гърлото. С един замах. Ченгето каза, че са се виждали чак шийните й прешлени.
Гарбър помълча малко, после рече:
— Рейнджърите правят така. На това са ги учили.
Беше мой ред да замълча.
— Но каква връзка има това с колата? — попита той.
— Не знам. Може би няма. Но нека проверим, става ли?
— Отрядът „Браво“ наброява двеста души. Според теорията на вероятностите това означава поне петдесет сини коли.
— Които би трябвало да са паркирани в базата. Нека да проверим дали не липсва някоя.
— Вероятно става въпрос за цивилна кола.
— Да се надяваме. Аз ще имам грижата да проверя. Но при всички случаи искам и тази информация.
— Разследването е на Мънро, а не твое — напомни ми Гарбър.
— Освен това трябва да разберем дали напоследък някой е бил с ожулвания. По дланите, коленете, а може би и по лактите. Получени при изнасилване. Ченгето каза, че жертвата е имала такива.
— Разследването е на Мънро — повтори Гарбър.
Не му отговорих, защото видях сервитьорката да влиза през вратата на кухнята отсреща. Държеше чиния с огромен чийзбургер и пържени картофи, дълги като връзки за обувки и струпани безразборно като катериче гнездо.
— Трябва да вървя, шефе — казах аз. — Утре ще ти се обадя.
Затворих и пренесох кафето си обратно на масата. Сервитьорката положи чинията пред мен с известна доза церемониалност. Храната изглеждаше добре и миришеше хубаво.
— Благодаря.
— Желаете ли нещо друго?
— Знаете ли какво става с хотела? Искам да наема стая, но там няма никого.
Сервитьорката се завъртя и погледна към възрастната двойка на голямата маса. И двамата продължаваха да четат.
— Обикновено седят тук известно време, а след това се прибират. Това е най-подходящият момент да ги хванете.
Жената се отдалечи, оставяйки ме сам да реша проблемите си. Започнах да се храня. Бавно, наслаждавайки се на всяка хапка. Двамата отсреща продължаваха да четат. Жената прелистваше страница на всеки две минути. Мъжът се раздвижваше по-рядко, колкото да изпъне вестника и да го подгъне на поредната рубрика. Четеше внимателно, сякаш не искаше да пропусне нищо.