След известно време сервитьорката се появи да прибере чинията и да ми предложи десерт. Имали няколко вида страхотен пай.
— Ще изляза да се поразходя — рекох. — На връщане отново ще се отбия. Ако онези двамата все още са тук, ще опитам от вашия пай. Предполагам, че не бързат за никъде.
— О, бъдете сигурен в това — отвърна сервитьорката.
Платих чийзбургера и кафето, добавяйки бакшиш, който едва ли можеше да се сравнява с парите, които й оставят цяла рота гладни рейнджъри, но въпреки това беше достатъчен, за да я накара да се усмихне. После излязох на улицата. Беше застудяло и във въздуха се усещаше влага. Поех надясно покрай празния парцел и офиса на шерифа. Колата на Пелегрино беше паркирана отпред. В един от прозорците се виждаше бледо сияние — свидетелство, че в някое от вътрешните помещения свети. Продължих напред и не след дълго стигнах до Т-образното кръстовище, където се бяхме отклонили. Отляво оставаше пътят, по който бяхме дошли. Вдясно асфалтът се разтопяваше в мрака. Вероятно пресичаше железопътната линия и навлизаше в нездравословния квартал, отвъд който беше Келам. Според описанията на Гарбър този път би трябвало да е черен и изпълнен с дупки, но на практика се оказа съвсем нормално треторазредно шосе, застлано с едрозърнест асфалт. Неосветено и право като стрела, с дълбоки канавки от двете страни. Успях да видя всичко това благодарение на тънкия сърп на луната, надникнал иззад облаците. След това поех надясно.
10
Две минути и двеста метра по-късно стигнах до железопътната линия. Най-напред зърнах предупредителния знак на банкета. На едната от двете диагонално кръстосани летви пишеше ЖП, а на другата — ПРЕЛЕЗ. Металният прът, на който се държаха, беше оборудван с червени лампи, а някъде наблизо трябваше да има електрически зумер, затворен в метална кутия. Канавките от двете страни на пътя свършваха на двайсетина метра по-нататък. Зад тях се виждаше насип. Линията проблясваше смътно на лунната светлина. Две не съвсем успоредни и не съвсем прави релси, които чезнеха в посока север-юг. Изглеждаха стари и износени, отчаяно нуждаещи се от ремонт. Чакълът на насипа беше разпръснат неравномерно, отъпкан и обрасъл с треволяци. Изправих се между релсите и погледнах в едната, а след това и в другата посока. На двайсет метра вляво тъмнееше грамадата на полуразрушена водна кула, от която все още висеше широк, наподобяващ слонски хобот маркуч. Някога трябва да е била свързана с големия извор в покрайнините на Картър Кросинг, от който е черпела вода за вечно жадните парни локомотиви, които са минавали оттук.
Завъртях се на 360 градуса в мрака. Нищо наоколо не помръдваше. Във въздуха се усещаше миризма на изгоряло. Може би от дърветата северно от прелеза, подпалени от смачканата кола. От изток долиташе различна миризма на изгоряло, без съмнение от барбекю. Там някъде се намираше другият квартал, напълно скрит в мрака. За него свидетелстваше единствено горската просека, през която минаваше шосето. Нищо друго.
Тръгнах обратно по твърдата настилка с мисълта за парче пай. В далечината проблеснаха фарове. Голяма кола или малък пикап. Движеше се бавно, право към мен. За миг останах с впечатлението, че ще завие по главната улица, но в последния момент промени намерението си. Може би защото фигурата ми попадна в обсега на фаровете. Продължавах да крача срещу тях. Не след дълго от мрака изплуваха очертанията на пикап с тъпа муцуна, който се поклащаше по неравностите на пътя. Фаровете му се тресяха. Дочух тихото задавено боботене на стар двигател.
Пикапът прекоси осовата линия и спря в насрещното платно на седем-осем метра от мен. Двигателят продължи да работи. Фаровете ми пречеха да видя човека в кабината. Продължих напред. Нямах никакво намерение да се отбивам в крайпътните храсталаци. Банкетът и без това беше тесен, да не говорим за дълбоката канавка вдясно. Волю-неволю, трябваше да мина на сантиметри от шофьорската врата. Когато разстоянието между нас стана три метра, човекът зад волана свали страничното стъкло и опря китка на рамката. Лакътят му щръкна навън. Отразената светлина на фаровете беше достатъчна, за да видя лицето му. Беше цивилен. Едър бял мъж, облечен с тениска с навити ръкави. Ръката му беше космата и татуирана. Дългата му коса беше сплъстена, немита поне от седмица.