Дамата почти не реагира на появата ми, а само побутна с крак свободния стол до себе си, който леко се извъртя в моя посока. Сервитьорката схвана намека и не ми предложи друга маса. Стана ми ясно, че вече е взела поръчката на Деверо. Помолих я за парче от най-хубавия пай и още една чаша кафе. Тя забърза към кухнята. В салона се възцари тишина.
Вече имах възможност да разгледам отблизо новата си позната. И бързо бях готов да призная, че Елизабет Деверо действително е много хубава жена. Извън колата се оказа по-скоро висока, с прекрасна коса. Само конската й опашка тежеше поне две кила. Останалото бяха хубави форми, съчетани в точни пропорции. Униформата й стоеше много добре. Но аз по принцип си падам по жени с униформи, може би защото познавам твърде малко от другия вид. Устата й беше красива. Очите й също. Взети заедно, те придаваха на лицето й някаква дяволита одухотвореност. Като на човек, който запазва самообладание при всякакви ситуации, обмисля ги и винаги намира повод да се усмихне. Светлината все още беше в очите й. Значи не е била отражение от арматурното табло.
— Пелегрино ми каза, че сте служили в армията — подхвърли тя.
Замълчах за момент. Работата под прикритие означаваше постоянни лъжи. Нямах проблем да излъжа Пелегрино, но внезапно осъзнах, че никак не ми се ще да лъжа и Деверо.
— Допреди шест седмици — отговорих. Което си беше самата истина.
— В кой род войски?
— През по-голямата част от времето съм служил в тъй наречения Сто и десети полк.
Което също отговаряше на истината.
— Пехотен?
— Не. Беше по-скоро отряд за специални операции.
Технически погледнато, и това беше истина.
— Кой е вашият местен приятел?
— Казва се Хейдър — отвърнах.
Това вече си беше чиста измислица.
— Трябва да е бил пехотинец. Келам е изцяло пехотна база.
— Седемдесет и пети рейнджърски полк — кимнах аз.
— Инструктор?
— Да.
— Само те служат достатъчно дълго, за да пожелаят да останат тук и след като се пенсионират.
Замълчах.
— Никога не съм чувала за него — добави тя.
— Може би все пак си е тръгнал.
— По кое време?
— Не съм много сигурен. Вие откога сте шериф?
— От две години. Достатъчно дълго, за да опозная местните хора.
— Пелегрино каза, че цял живот сте тук. В смисъл че сте имали предостатъчно време да опознаете местните.
— Това не е вярно — поклати глава тя. — Не цял живот. Била съм тук като малка, тук съм и сега. Но между двата периода има доста години.
В гласа й се долови нещо като копнеж. Особено в това меко изречено „между двата периода има доста години“.
— Къде бяхте в промеждутъка? — попитах аз.
— Обикалях света на разноските на богатия си чичо — каза тя.
В този миг за пръв път усетих опасността. Мисията ми имаше всички шансове да се провали. Просто защото вече бях чувал този отговор.
12
Сервитьорката донесе вечерята на Елизабет Деверо и моя десерт. Оказа се, че шерифката си беше поръчала същото като мен — огромен чийзбургер в гнездо от пържени картофи. Моят пай беше с праскови и едва се побираше в чинията. Кафето ми беше поднесено във висока керамична чаша. Пред Деверо имаше вода в обикновена стъклена чаша.
По-лесно е да оставиш пая си да изстине, отколкото димящ чийзбургер. По тази причина реших, че мога да взема думата, докато Деверо нямаше друг избор, освен да слуша и да прави кратки коментари.
— От Пелегрино разбрах, че напоследък сте затрупани с работа — започнах аз.
Деверо кимна с пълна уста.
— Смазана кола и убита жена — добавих.
Тя отново кимна и пъхна с върха на кутрето си палава капчица майонеза, която се опитваше да изскочи от устата й. Елегантен жест за едно доста неделикатно действие. Ноктите й бяха къси, добре оформени и лакирани. Имаше тънки ръце, леко загорели и жилави. Хубава кожа. Никакви пръстени. Включително и на левия безименен пръст.
— Има ли напредък в разследването? — попитах.
Тя преглътна, усмихна се и вдигна ръка като пътен полицай. Стоп. Изчакай.