Продължавах да мълча.
— Не се обиждайте — добави тя. — Представяте се далеч по-добре от нашите. Например ботушите ви. Много ми харесват. Косата също. Убедителна е. Просто нямахте късмет, че срещнахте мен. Е, времето също не е избрано особено добре. Но няма как да е другояче. Честно казано, не ви бива много в лъжите. Не трябваше да споменавате Сто и десети. Разбира се, че знам за какво става въпрос. Бяхте добри почти колкото нас. Но защо Хейдър, за бога? Това е рядко срещано име. Чорапите в защитен цвят също са грешка. Отдалеч личи, че са стока от военен магазин. Вероятно сте ги купили вчера. И аз нося такива.
— Не съм искал да лъжа — казах. — Изпитвах неудобство. Баща ми беше морски пехотинец. Може би съм усетил сродна душа у вас.
— Бил е морски пехотинец, но вие сте постъпили в СВ? — изгледа ме тя. — Бунт ли беше?
— Не знам какво е било. Тогава ми се струваше правилно.
— А сега?
— В този миг ли? — изгледах я аз. — Не съм много сигурен.
— Не се ядосвайте — отвърна тя. — Фактически направихте каквото трябва.
Замълчах.
— Какъв чин имате?
— Майор.
— Трябва ли да ви козирувам?
— Само ако желаете.
— Още ли служите в Сто и десети?
— Временно. По принцип съм част от Триста деветдесет и шести полк на Военната полиция. Отдел „Криминални разследвания“.
— Колко години служите там?
— Тринайсет. Плюс Уест Пойнт.
— Впечатлена съм. Може би наистина трябва да ви козирувам. Защо ви изпратиха в Келам?
— Заради някакъв тип на име Мънро. Със същия чин като мен.
— Това е малко объркващо.
— Имате ли напредък? — отново попитах аз.
— Не се отказваш лесно, а? — заряза официалностите тя.
— Това го няма в инструкциите ми. Знаеш как е.
— Окей. Нека направим сделка. Отговор за отговор. После се оттегляш. Рано сутринта хващаш обратния път. Всъщност ще накарам Пелегрино да те закара до там, откъдето те е качил. Имаме ли сделка?
— Имаме — промърморих. — Не ми оставяш място за избор.
— Не, нямаме напредък — най-после отговори на въпроса ми Деверо. — Абсолютно никакъв.
— Благодаря — рекох. — Сега е твой ред.
— Очевидно ще бъда улеснена, ако узная кой е асът — ти или онзи, когото са изпратили в Келам. Така ще разбера какво мислят вашите хора за извършителя — дали според тях е от базата или извън нея. И тъй, ти ли си голямата хрътка? Или другият?
— Честно ли да отговоря?
— Не бих очаквала друго от сина на колега морски пехотинец.
— Честният отговор е, че не знам.
13
Елизабет Деверо плати сметката, включително пая и кафето ми. Реших, че е справедливо аз да се погрижа за бакшиша, и това решение беше възнаградено с още една усмивка от страна на сервитьорката. Излязохме навън и спряхме за малко до стария каприс. Луната беше станала по-ярка. Високите облаци бяха изчезнали, виждаха се звездите.
— Мога ли да те попитам още нещо?
— Какво? — моментално застана нащрек Деверо.
— За косата — казах. — По устав трябва да е къса и да следва формата на главата. Мисля, че използваха думата „пригладена“. Да се спуска назад по естествен начин до основата на тила. Какво ще кажеш за своята?
— Цели петнайсет години беше такава — отвърна тя. — Оставих я да расте, след като реших да напусна.
Гледах я на светлината на луната и меките отблясъци от витрината. Представих си я с къса прическа. Положително бе изглеждала страхотно.
— Добре е да го зная — рекох. — Благодаря.
— Още в началото разбрах, че нямам шанс — добави тя. — По устав жените в Корпуса трябва да се придържат към неексцентричен външен вид. Това означава, че косата може да стига до яката, но не повече. Бих могла да я свивам на кок, но това пречеше на шапката.
— Сериозна жертва — вметнах аз.
— Струваше си — отвърна тя. — Морската пехота ми харесваше.
— Вероятно ти харесва и до днес. Постъпиш ли в нея, то е завинаги.
— Така ли казваше баща ти?
— Той така и нямаше този късмет. Умря на поста си.
— Майка ти жива ли е?
— Не. Почина няколко години след него.
— Моята почина от рак, докато карах подготвителния лагер.
— Сериозно? Моята също. Нямам предвид подготвителния лагер, а рака.
— Съжалявам.
— Вината не е твоя — механично отвърнах аз. — Тя беше в Париж.