— Какво желаете?
— Както вече ви казах, най-напред исках да установя самоличността ви.
— Искрено се надявам, че това не е истинската причина да ме събудите по никое време. В хотела пребивават само двама гости, като другият определено не може да бъде наречен мистър.
— Търсят ви на телефона.
— Кой?
— Чичо ви.
— Чичо ми?!
— Да, чичо ви Леон Гарбър. Каза, че е спешно. А ако съдя по тона му, и много важно.
Навлякох тениската и последвах съдържателя, шляпайки с боси крака по стъпалата. Той отвори вратата встрани от рецепцията и ме въведе в канцеларията. Вътре имаше махагоново бюро с телефон върху плота. Слушалката беше свалена.
— Моля, чувствайте се като у дома си — покани ме с широк жест възрастният мъж, после излезе и затвори след себе си.
Аз седнах на стола му и взех слушалката.
— Ало?
— Добре ли си? — попита Гарбър.
— Добре съм. Как ме откри?
— Чрез указателя. В Картър Кросинг има само един хотел. Всичко наред ли е?
— И още как.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Питам, защото трябваше да докладваш всяка сутрин в шест.
— Тъй ли?
— Така се разбрахме.
— Кога?
— Вчера разговаряхме в шест. Преди да тръгнеш.
— Вярно, но не сме се разбирали да говорим всеки ден в шест.
— Вчера се обади по обед. Каза, че ще се обадиш и днес.
— Не съм казал кога.
— Мисля, че каза.
— Нещо бъркаш. Какво искаш?
— Тая сутрин си кисел.
— Легнах си късно.
— Какво си правил?
— Поогледах се.
— И?
— Забелязах две неща — казах аз.
— Какви неща?
— Ами такива, които предизвикват специален интерес.
— Свързани ли са с някакъв напредък?
— На този етап са само въпроси. Напредъкът може да дойде с отговорите. Ако изобщо ги получа.
— Засега Мънро не е стигнал доникъде в Келам — поясни Гарбър. — Нещата май ще се окажат по-сложни, отколкото си представяхме.
Не отговорих. Гарбър изчака за миг.
— Хей! Какво значи ако изобщо получиш отговорите? Продължавах да мълча.
— А защо ходиш на оглед посред нощ? — добави той. — Не беше ли по-добре да изчакаш да съмне?
— Запознах се с шерифа — казах.
— И?
— По-различен е от очакваното.
— По какъв начин? Изглежда ти честен мъж?
— Жена е. Баща й е бил шериф преди нея.
Гарбър замълча.
— Не ми казвай, че те е разкрила — изпъшка той.
Не отговорих.
— Боже Господи! — възкликна той. — Това трябва да е нов световен рекорд! За колко време те разкри? За десет минути? За пет?
— Служила е във ВП на морската пехота — рекох. — На практика е една от нас. Знаеше предварително и просто ме чакаше. За нея това е бил предвидим ход.
— Какво ще правиш?
— Не знам.
— Ще те изолира ли?
— По-лошо. Ще ме изхвърли.
— Не бива да го позволяваш! Няма начин! Трябва да останеш там и толкова! Чуваш ли? Имаш заповед да останеш! Тя не може да те изхвърли. Това е въпрос на граждански права. Право на свободно придвижване. Живеем в свободна страна, следователно оставаш. Ясно ли е?
Затворих телефона и се замислих. После намерих в джоба си банкнота от един долар и я оставих на бюрото. За покриване на един междуградски разговор. Набрах Пентагона. Там има много телефони и много телефонисти. Избрах един, който винаги отговаряше. Помолих го да звънне в офиса на Джон Джеймс Фрейзър. Просто да проверя дали ще извадя късмет. Офицерът за връзки със Сената. Не очаквах да е там в този ранен час, но той вдигна. Което беше многозначително. Представих се и добавих, че имам новини.
— Трябва да имаш, иначе нямаше да се обадиш — отвърна той.
— Получих предупреждение.
— В какъв смисъл?
— Видях едно-две неща, от които личи, че ситуацията ще стане сериозна. Гадна, шантава, с всички шансове да остане по вестниците цял месец. Има опасност да бъдем очернени, дори ако се окаже, че убийството няма нищо общо с Келам. Достатъчно е, че става въпрос за инцидент, случил се близо до нея.
— Колко гадна? — попита след кратка пауза Фрейзър.