— Предполагам, че точно това се е случило на онази уличка — кимна Деверо. — Надявам се да е приключило бързо. Преди да е осъзнала какво става с нея.
— Не се е случило на уличката — поклатих глава аз. — Просто няма как.
— Защо?
— Когато го правиш отзад, вероятността да се оплискаш с кръв е по-малка. А при тези операции изтича страшно много кръв, главно от сънните артерии и югуларните вени. Освен това в случая става въпрос за млада и здрава жена, която със сигурност се е борила и съпротивлявала. Кръвното й налягане трябва да е скочило до небето.
— Знам, че изтича много кръв. Около нея имаше цяла локва. Кожата й беше бяла като тебешир. Предполагам, че си видял пясъка. Толкова голяма беше и локвата. Сигурно са изтекли три-четири литра, ако не и повече.
— Някога да си рязала гърло?
— Не съм.
— А да си гледала как го правят?
— Не — тръсна глава тя.
— Кръвта не изтича, както ако си срежеш вените във ваната. Тя излита като от пожарникарски маркуч и залива всичко в диаметър три метра наоколо. Виждал съм я дори по таваните. Сякаш някой е размахвал отворена кутия с боя. Като Джаксън Полък.
Деверо не каза нищо.
— Би трябвало да е оплискана цялата уличка — добавих аз. — Със сигурност и стената на финансовата къща. Също и стените на бара и аптеката. Да не говорим за платното. Много по-голяма площ от него би трябвало да е покрита с кръв на тънки и издължени ивици. Никаква локва под нея. Това просто не е възможно. Затова твърдя, че е била убита другаде.
Деверо сключи пръсти на масата и облегна глава върху обърнатите си длани. После направи нещо странно. Взе да се души. Въздухът издуваше гърдите й, после шумно излиташе навън. Пет секунди по-късно вдигна глава и процеди:
— Аз съм пълна тъпачка! Би трябвало да знам всичко това, но очевидно съм го забравила. Просто ми е изфирясало от главата.
— Не се самообвинявай — рекох. — Не си го виждала никога, значи няма какво да забравиш.
— Не, става въпрос за елементарна истина — простена тя. — Ако не бях толкова тъпа, щях да спестя дни!
— За съжаление това не е всичко — поклатих глава аз. — Имам и други лоши новини.
Тя не пожела да чуе лошите новини. Не ги искаше, поне засега. Все още се бичуваше заради пропуските, свързани с кръвта. Често се бях натъквал на подобна реакция. Самият аз бях реагирал така. Умните и съвестни хора мразят да допускат грешки. Не само заради самочувствието си, а защото някои грешки водят до последици, с които съвестните хора не обичат да съжителстват.
В продължение на цяла минута тя ръмжеше и скърцаше със зъби, бясна на себе си. После тръсна глава и рискува със смела усмивка, която обаче беше далеч от нормалното й ведро излъчване.
— Окей, давай — рече. — Искам да чуя лошите новини. Но не тук, ако обичаш. Три пъти дневно се храня на това място и не искам неприятни асоциации.
Платихме си закуската и излязохме на тротоара. Дълго стояхме пред колата й, без да пророним нито дума. От езика на тялото й отгатнах, че не ме иска в шерифската служба и няма намерение да ме покани в кабинета си. Това не беше демократично.
— Хайде да се върнем в хотела — предложи най-сетне тя. — Ще седнем във фоайето, където никой няма да ни безпокои. Просто защото сме единствените гости.
Тръгнахме по улицата. Изкачихме проядените стъпала и прекосихме паянтовата веранда. Вратата вляво водеше към фоайето. Блъсна ме познатата миризма на прах и плесен. На дневна светлина тъмните издути форми се оказаха кресла — точно както си бях помислил снощи. Дванайсет на брой, групирани в различни комбинации — по двойки и четворки. Избрахме си двойката, разположена от двете страни на студената камина.
— Защо живееш тук? — попитах.
— Добър въпрос — въздъхна тя. — Мислех, че ще бъде за месец-два, но се оказа по-дълго.
— Какво стана с къщата на баща ти?
— Беше под наем. Прекъснах договора, когато той почина. Сега там живеят други хора.
— Пак можеш да наемеш или да купиш някоя. Нали така правят хората?