— По едно време бях започнала да си търся — кимна тя. — Но така и не намерих нещо, което да ми хареса. Предполагам, че вече имаш представа от тукашните къщи.
— Някои от тях ми се струват доста добри — отбелязах.
— Не и на мен — каза тя. — Всъщност не бях готова. Не бях решила колко ще остана тук. И досега не съм. По всичко личи, че ще е до края на живота ми, но май не искам да си го призная. По-лесно е да живея ден за ден, без да мисля за бъдещето.
Сетих се за приятеля си Стан Лаури и неговите обяви за работа. Проблемът му не беше толкова да си намери работа, колкото да се уволни от армията. С това бяха свързани къщи, коли, дрехи. Плюс стотици дребни и неподозирани детайли като обичаите на абсолютно непознатото племе навън, досега гледани отстрани и останали неразбрани.
— Окей, слушам те — рече с въздишка Деверо.
— Първо да се уточним — гърлото й действително е било прерязано, нали така?
— Абсолютно. Грешка не може да има.
— И това е единствената рана?
— Така твърди докторът.
— Значи някъде трябва да има място, оплискано с кръв. Независимо къде. Може би стая, може би горска поляна. Такова нещо не може да се извърши чисто, няма начин. От което следва, че някъде има веществени доказателства, които чакат да бъдат открити.
— Не мога да претърся базата. Няма да ме пуснат, защото е под чужда юрисдикция.
— Не си сигурна, че се е случило в базата.
— Там е била изнасилена.
— Не е изключено да е била изнасилена там, но това е нещо по-различно.
— Не съм в състояние да претърся хиляда и триста квадратни километра от територията на Мисисипи.
— Значи трябва да се фокусираш върху извършителя.
— Как?
— Кръвта на никоя жена не изтича два пъти. Тази е била заклана на неизвестно място, цялото оплискано в кръв. И сигурно доказателство, че е умряла. После са я изхвърлили на уличката. Но чия е била локвата кръв, сред която е лежала? Не е била нейната, защото тя е останала там, на неизвестното място.
— О, боже! — простена Деверо. — Само не ми казвай, че онзи тип я е пренесъл с кофа!
— Възможно, но малко вероятно — отвърнах аз. — Не е лесно да срежеш нечие гърло, а след това да танцуваш с кофа около него, за да уловиш струята.
— Може да са били двама.
— И това е възможно — признах аз. — Но също така малко вероятно. Кръвта блика като от пожарникарски маркуч, пръскащ във всички посоки. Наляво, надясно, навсякъде. Вторият човек ще бъде късметлия, ако успее да събере половин литър.
— Всъщност какво искаш да ми кажеш? Чия е била кръвта?
— Най-вероятно животинска. Може би на елен. Наскоро заклан, но все пак не много прясна. Със сигурност има някаква разлика във времето. Тази кръв е била започнала да се съсирва. Галон прясна кръв щеше да покрие много по-голяма площ от онази, която сте засипали с пясък. Това е едно от характерните свойства на кръвта — струйки от нея проникват навсякъде.
— Ловец?
— Това е предположението ми.
— Което не е особено състоятелно. Ти не си виждал кръвта, не си я изследвал. Би могла да е обикновена оцветена течност, купена от магазина за играчки. Но би могла и да е нейната. Може би някой е измислил начин да я събере. Без значение дали ти виждаш такъв или не. Може би първо са й източили кръвта, а след това са й прерязали гърлото.
— Въпреки това мисля, че става въпрос за ловец — заявих аз.
— Защо?
— Има още и то се оказва още по-лошо — отвърнах неохотно.
18
В този момент вратата се отвори и във фоайето надникна старицата, която вече познавах от ресторанта. Попита дали имаме нужда от нещо. Елизабет Деверо поклати глава, а аз помолих за кафе. Жената обаче каза, че нямали кафе. Можел съм да си донеса от ресторанта. Запитах се какво всъщност предлага, но не ми се влизаше в подобен диалог. Старицата затвори вратата.
— Какво те насочва към ловците? — попита Деверо.
— От Пелегрино разбрах, че тя е била облечена за излизане — отвърнах. — Спретната, с хубави дрехи, просната по гръб сред локвата кръв. Цитирам по памет. Достатъчно добро ли е описанието ми?
— Точно това видях и аз — кимна Деверо. — Пелегрино е кретен, но може да му се вярва.
— Това е още едно доказателство, че не е била убита там. Би трябвало да падне по лице, а не по гръб.