— Това също го пропуснах. Не ми го натяквай.
— С какво беше облечена?
— Тъмносиня рокля с дълбоко деколте и бяла якичка. Бельо, чорапогащник. Тъмносини обувки на високи токчета.
— Раздърпани ли бяха дрехите й?
— Не. Бяха чисти и спретнати, както ти ги е описал Пелегрино.
— Значи не са я преобличали след смъртта. Подобно нещо винаги си личи. Дрехите не прилягат добре на труп. Особено чорапогащниците. Била е убита с тези дрехи.
— И аз съм на същото мнение.
— Имаше ли кръв на бялата якичка?
Деверо затвори очи в опит да си спомни, после поклати глава.
— Не. Беше абсолютно чиста.
— А по предницата на роклята?
— Не.
— Ясно. Значи са й прерязали гърлото на неизвестно място, докато е била облечена с тези дрехи. Но преди да я хвърлят по гръб в пренесената отделно кръв, дрехите й са били чисти. Кой би могъл да го направи освен ловец?
— Ти ми кажи, стига да можеш. Помагай на военните колкото щеш, но това са глупости.
— Не помагам на военните. Бойците също могат да бъдат ловци и мнозина са такива.
— А защо изобщо трябва да е ловец?
— Виждаш ли начин някой да пререже гърлото на жертвата си без капчица кръв по дрехите й?
— Не знам такъв начин — призна тя.
— Аз знам. Окачваш я на стойка за дране на дивеч с главата надолу. Завързваш ръцете й отзад и дърпаш въжето нагоре, докато гърбът й се извие на дъга, а гърлото стане най-долната точка на тялото.
Дълго време мълчахме в сумрачното фоайе. Предположих, че Деверо си представя сцената. Самият аз я виждах съвсем ясно. Полянка в гората, на някое затънтено място. Или примитивно оборудвана стая в отдалечена хижа, вероятно паянтова постройка с греди, подпиращи покрива. Джанис Мей Чапман виси с главата надолу. Ръцете й са вързани отзад, в близост до глезените. Гърбът й е болезнено извит. По всяка вероятност е със запушена уста. Парцал, който е вързан с трето въже, преметнато през някоя от гредите. То е опънато, главата й е силно извита назад. Гърлото е на показ.
— Каква беше прическата й? — попитах.
— Къса — отвърна Деверо. — Със сигурност не е пречила.
Замълчах.
— Наистина ли мислиш, че убийството е станало по този начин? — попита Деверо.
Кимнах и поясних:
— При всеки друг кръвта й не би изтекла напълно. Кожата й нямаше да е бяла като тебешир. Умира, сърцето спира да изпомпва кръв. Което означава, че някаква част от нея ще остане в тялото й. Литър, може би литър и половина. Но провесването с главата надолу довършва работата. Законът за земното притегляне в действие.
— Но въжетата би трябвало да оставят следи — отбеляза тя.
— Какво казва патологът? Нали си получила заключенията му?
— Нямаме патолог, а само местен лекар. Това все пак е постижение, защото доскоро разполагахме само с погребален агент. Не особено голямо постижение…
И в никакъв случай демокрация.
— Трябва да погледнеш сама — рекох.
— Ще дойдеш ли с мен? — попита тя.
Върнахме се, за да вземем колата на Деверо, паркирана пред ресторанта. Направихме обратен завой и поехме по главната улица. Подминахме хотела, аптеката и магазинчето за железария, продължавайки към мястото, от което главната улица се превръщаше в обикновен черен път. Къщата на доктора се намираше на около осемстотин метра извън чертите на града. Обикновена, боядисана в бяло дървена постройка, кацнала в средата на голям и разхвърлян двор. На табелата до пощенската кутия в началото на алеята стоеше името Мириам. Беше нова табела с красиво изписани черни букви на бял фон. Значително по-нова от всичко наоколо. Очевидно докторът беше нов в града.
Целият долен етаж беше превърнат в медицинска служба. Най-отпред беше чакалнята, а вътрешните стаи бяха кабинети за прегледи. Мириам беше там, приведен над разпръснати по бюрото книжа. Червендалест мъж, наближаващ шейсет. Макар и нов в града, той приличаше на човек със солиден опит. Поздравът му беше апатичен, а походката бавна и отпусната. Останах с впечатлението, че приема назначението си в Картър Кросинг като предпенсионна дейност, вероятно след натоварена практика в някой от големите градове. Не ми хареса особено. Може би заключението ми беше прибързано, но от опит знаех, че подобни заключения рядко са по-лоши от останалите.
Деверо обясни за какво сме дошли. Докторът стана и ни поведе към едно помещение в задната част на къщата, което някога трябва да е било кухня. Сега беше облицовано с бели плочки, с умивалник и медицински шкафове край стените. В средата му беше монтирана никелирана маса за аутопсии, върху която лежеше труп, осветен от ярки лампи.