Новите ми познайници от предишната нощ.
Продължих с умерена крачка към тях. Нито бавно, нито бързо. На двайсетина метра от пикапа вече можех да различа лицата им. И те моето.
Този път слязоха. Вратите на пикапа се отвориха едновременно. Двамата бавно заеха позиция пред предната броня. Еднакви на ръст, с еднакво телосложение. Като братовчеди. Високи поне метър и осемдесет и пет, тежащи по стотина килограма. Дълги жилести ръце с тежки пестници. Бяха обути с работни ботуши.
Продължих още малко и спрях на три метра от тях. Достатъчно близо, за да усетя миризмата, която излъчваха. Бира, тютюн, остра пот, мръсни дрехи.
— Пак здрасти, войниче — поздрави ме онзи отдясно.
Очевидно той беше шефът. Беше зад кормилото и при двете ни срещи и проговаряше пръв. Освен ако другият не беше мозъкът, който не си пада по приказките. Което ми се стори малко вероятно.
Не отговорих, разбира се.
— Накъде си тръгнал? — попита шефът.
Премълчах.
— Според мен отиваш в Келам — отговори си сам той. — Този път не води никъде другаде.
Ръката му описа широка дъга и посочи правото шосе, лишено от каквито и да било отклонения. После отново се обърна с лице към мен.
— Снощи каза, че не си от Келам, но ни излъга.
— Може би живея от другата страна на линията — отвърнах.
— Не — поклати глава той. — Ако беше така, отдавна да сме те посетили.
— С каква цел?
— Да ти обясним нещата от живота. Всяко място си иска подходящите хора.
Пристъпи крачка напред, последван от приятеля си. Миризмата стана по-силна.
— Трябва ви една хубава баня, момчета — рекох.
— Къде беше тази сутрин? — попита шефът.
— Не ви трябва да знаете.
— Напротив.
— Слушай какво ти казвам.
— Не си добре дошъл тук.
— Живеем в свободна страна.
— Не и за такива като теб.
После изведнъж млъкна и се загледа някъде зад гърба ми. Най-старият номер в наръчника. Само че този път не блъфираше. До слуха ми долетя боботенето на двигател. Все още далеч от мен. Голяма и тиха кола с широки гуми. Съдейки по изражението на събеседника ми, не беше полицейска. Явно му беше непозната, явно я виждаше за пръв път. И не можеше да си обясни появата й.
Изчаках я да мине покрай нас. Движеше се с висока скорост. Черен линкълн със затъмнени стъкла. Прекоси прелеза и гумите изхлопаха по траверсите. Минута по-късно се превърна в едва забележима точица, после се разтопи в маранята.
Официален гост на Келам. Несъмнено авторитетен и високопоставен. Може би обзет от паника.
— Прибирай се в базата и си стой там, разбрано? — рече шефът.
Не реагирах.
— Но преди това ще ни кажеш с какво се занимаваш и с кого се срещаш. Може би ще отскочим да проверим дали още е жива.
— Не съм от Келам — казах аз.
— Лъжец! — изръмжа той и направи крачка напред.
Поех си дъх, сякаш се готвех да кажа още нещо. После му забих една глава. Право в лицето без предупреждение. Просто се надигнах на пръсти, направих чупка в кръста и челото ми потъна в носа му. Перфектен удар. Премерен, силен, точен. Всички компоненти бяха налице. Плюс изненадата. Никой не очаква удар с глава. Хората не обичат да удрят разни неща с главите си. Може би подчинявайки се на някакъв атавистичен инстинкт. Но точно такъв удар променя правилата на играта, прибавяйки в списъка и солидна доза дивашка свирепост. Внезапният удар с глава е равносилен на появата на пушка с рязана цев в разгара на бой с ножове.
Мъжът се строполи като чувал с картофи. Мозъкът съобщи на коленете, че се изключва, и те реагираха по съответния начин — подгънаха се под тежестта на тялото, което рухна на земята. Съдейки по начина, по който главата му се удари в асфалта, беше изпаднал в несвяст още във въздуха. Никакъв опит за смекчаване на удара. Което вероятно означаваше и някоя фрактура на тила, подобна на тази отпред. Носът му моментално започна да се подува, кървейки обилно. Човешкото тяло е уникална машина за самолечение, която не си губи времето.
Другият остана на място, без да помръдва. Мълчаливият мозък на групата. Или подчиненият. Гледаше ме с немигащи очи. Направих голяма крачка наляво и му фраснах една глава. Нещо като двоен блъф. Беше напълно неподготвен. Вероятно очакваше юмрук. Свлече се по абсолютно същия начин. Оставих го да лежи по гръб на банкета на два метра от другия. Отказах се да използвам пикапа им, въпреки че това несъмнено щеше да ми спести време и усилия. Прецених, че няма да издържа на вонята в кабината, и продължих пеша. Стигнах до прелеза, завих наляво и продължих на север.