Слязох от насипа малко по-рано от предишната вечер, следвайки пътя на отломките още от самото начало. По-малките и по-леки парчета бяха пропътували по-късо разстояние, вероятно поради по-слабата инерция. Или по-слабата кинетична енергия. Не знам, може би и по други причини. Но най-напред попаднах на по-дребните късчета стъкло и метал. Бяха паднали на земята преди по-тежките отломки, продължили полета си значително по-дълго.
Колата трябваше да е била доста стара. Сблъсъкът с лекота я беше разцепил, вероятно защото някои части бяха оказали слаба съпротива. Земята беше покрита с люспи ръжда, обелили се от пода на каросерията. Бяха размесени с пръст.
Стара кола, експлоатирана в студени региони, където през зимата използват сол и луга за разчистване на пътищата. Едва ли беше собственост на някой кореняк от Мисисипи. По-скоро бе принадлежала на човек, който постоянно пътува. Шест месеца тук, шест месеца на друго място, с друг климат.
Както става при военнослужещите.
Продължих още малко напред. Отломките бяха разпръснати ветрилообразно, като периметърът им постепенно се разширяваше. Представих си как малкият и лек като перце правоъгълник на регистрационния номер се откъсва от болтовете, полита в нощния въздух, задържа се за миг, а след това започва да пада. И започва да се търкаля в момента, в който докосва земята. Направих опит да преценя къде е станало това. По смачкания корпус липсваха каквито и да било следи от регистрационна табела. Нито в шахтата на вентилатора, нито извън нея. После си спомних вихрушката, причинена от летящия влак, и разширих зоната на търсене. Представих си как малкото торнадо подхваща табелата, подмята я високо във въздуха и я запраща нанякъде, може би дори в обратна посока.
В крайна сметка я открих, все още прикрепена към хромираната броня, която видях предната вечер. Бронята беше прегъната на сантиметър вляво от табелата под остър ъгъл и почти закопана в пръстта. Като копие. Разклатих я, за да я освободя. Номерът висеше на един-единствен черен болт.
Беше от Орегон, с типичната сьомга, изрисувана зад цифрите — рожба на някаква природозащитна инициатива. Стикерът показваше, че колата е преминала редовен технически преглед. Запомних цифрите, а след това зарових бронята обратно в рохкавата пръст. Изправих се и продължих към мястото, където смачканата каросерия беше обгорила дърветата.
На светло бях далеч по-склонен да приема мнението на Пелегрино, че колата е била синя. С лек оттенък на сиво. Като зимно небе. Може би някога бе започнала живота си именно с този цвят, а може би синьото беше леко избеляло с годините. Но, така или иначе, успях да открия едно-две недокоснати от огъня места, които позволяваха по-конкретно заключение. Едното от тях беше във вътрешността на жабката, друго под полуразтопената пластмасова облицовка на една от вратите. И това беше всичко. Абсолютно нищо друго не беше оцеляло. Никакви лични вещи, никакви документи, никакви смачкани хартийки. Разбира се, не можех да разчитам и на запазени косми или тъкани, да не говорим за колани, ремъци или ножове.
Избърсах длани в панталона си и поех обратно в посоката, от която бях дошъл. Двамата бяха изчезнали заедно с пикапа си. Предположих, че пръв се е свестил Мълчаливия мозък. Подчиненият. Него не го ударих толкова силно. Вероятно бе завлякъл приятеля си в кабината и бавно бе потеглил. Доволен, че му се е разминало. Нищо сериозно, само лека контузия. Поне за него. Другият може би щеше да страда от главоболие. В продължение на пет-шест месеца, не повече.
Изправих се на мястото, от което си бяха тръгнали, и отправих взор към друга черна кола, която се приближаваше от запад. Още един линкълн, бърз и стремителен, който леко се полюшваше от неравностите на пътя. С отлично пастирана каросерия и затъмнени стъкла. Профуча покрай мен, без да намалява скоростта, изхлопа на прелеза и изчезна от другата страна на малкото възвишение по посока на Келам.
Проследих го с поглед, после се обърнах и продължих пътя си. Нямах конкретна цел, тъй като бях приключил със задачите за деня. Вече бях огладнял и се насочих към ресторанта на главната улица. Салонът беше празен. Оказах се единственият клиент. На смяна беше вчерашната сервитьорка, която ме пресрещна още при гардероба и попита:
— Вие ли сте Джак Ричър?