— Да, госпожо — кимнах аз.
— Преди около час се отби някаква жена, която питаше за вас.
21
Сервитьорката се оказа типичната свидетелка. Тотално неспособна да опише жената, която ме беше търсила: висока или ниска, слаба или дебела, стара или млада. Нямаше никакъв спомен, не я беше попитала за името, не беше си съставила мнение за статуса или професията й, или какво я свързва с мен. Не беше видяла кола или друго превозно средство. Помнеше само усмивката и въпроса й: дали в града се е появил един много едър и много висок мъж, отговарящ на името Джак Ричър.
Благодарих й за информацията, а тя ме настани на обичайната маса. Поръчах си парче пай и чаша кафе, а след това я помолих за монети и й подадох банкнота от пет долара. Тя отвори касовия апарат и ми връчи фишек с монети от по двайсет и пет цента. После ми донесе кафето и каза, че паят ще бъде готов след малко. Аз прекосих празния салон по посока на телефонния автомат, разкъсах фишека с два пръста и набрах номера на Гарбър. Той вдигна лично още на второто позвъняване.
— Изпращал ли си други агенти тук? — попитах.
— Не. Защо?
— Някаква жена ме е търсила по име.
— Каква жена?
— Не знам. Все още не ме е намерила.
— Не е от моите — рече Гарбър.
— Освен това видях два линкълна, които пътуваха към Келам. Шефове от министерството или политици.
— Каква е разликата?
— Имаш ли нещо ново от Келам?
— Нищо, което да е свързано с шефове от министерството или с политици — отвърна той. — Чух, че Мънро е поел по някаква медицинска следа.
— Медицинска ли? Каква по-точно?
— Не знам. Да си открил медицински аспект в разследването?
— Свързан с евентуалния извършител? Не съм. С изключение на въпроса за охлузването, който ти зададох предишния път. Жертвата е ожулена здравата. Извършителят трябва да е в подобно състояние.
— Те всички са ожулени от чакъла. Вероятно имат някакво шантаво тренировъчно трасе, по което тичат до припадък.
— Включително и отряд „Браво“ въпреки скорошното си завръщане?
— Най-вече отряд „Браво“ след скорошното си завръщане. Тук става въпрос за високо самочувствие. Те са изключително твърди типове, или се мислят за такива.
— Открих регистрационния номер на смачканата кола. Светлосиня, от Орегон.
Продиктувах цифрите, които помнех наизуст, и чух как Гарбър ги записва.
— Обади ми се след десет минути — каза той. — Дотогава не говори с никого. С абсолютно никого, ясно?
Наруших заповедта и заприказвах сервитьорката. Благодарих й за пая и кафето, а тя остана край масата ми малко по-дълго от необходимото. Явно имаше нещо наум. Оказа се, че е разтревожена, защото признала пред непознатата, че ме е виждала. Беше готова да се почувства виновна, а аз останах с впечатлението, че Картър Кросинг е място, където никой не си пъха носа в чуждите дела, а малка част от населението просто не желае да привлича вниманието.
Казах й да не се тревожи. На този етап бях почти наясно със самоличността на тайнствената жена. По метода на елиминацията. Кой можеше да разполага с информация за мен? А дори и с физическо описание?
Паят беше отличен. Боровинки, добре изпечена кора, захар и сметана. Все нездравословни неща, без никакви растителни компоненти. Точно какъвто трябва да бъде. Ликвидирах го за десетина минути на малки парченца. После отидох до телефона и отново набрах номера на Гарбър.
— Проследихме колата — обяви той.
— И?
— Какво „и“?
— Чия е?
— Не мога да ти кажа.
— Наистина ли?
— Класифицирана информация, отпреди пет минути.
— Отряд „Браво“, нали?
— Не мога да ти кажа. Нито потвърждавам, нито отричам. Записал ли си някъде регистрационния номер?
— Не.
— Къде е табелата?
— Където я намерих.
— На кого си казал за нея?
— На никого.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно.
— Добре — рече Гарбър. — А сега новите ти заповеди. Първо, не давай, повтарям, не давай номера на местните сили на реда! При никакви обстоятелства. Второ, върни се при колата и веднага унищожи въпросната регистрационна табела.
22
Изпълних първата заповед на Гарбър — не се втурнах веднага към шерифската служба, за да споделя новополучената информация. Втората я игнорирах тотално, като не хукнах веднага към мястото на катастрофата. Останах на масата в ресторанта, отпивах от кафето и разсъждавах. Дори не бях сигурен как може да се унищожи една регистрационна табела. Изгарянето би заличило щатските символи, но не и цифрите, които са релефно щамповани в метала. В крайна сметка стигнах до заключението, че трябва да я сгъна надве, да скоча няколко пъти отгоре й, а след това да я закопая.