— Това е изражението — рече тя. — Действа най-вече на жените. В него има нещо съзаклятническо, нали? Сякаш сме в една лодка…
Кимнах. Изражението наистина беше страхотно. В същото време изпитах леко разочарование, че Деверо се е хванала. Каква патка!
— Какво друго ти каза? — попитах аз.
— За някаква кола. Била много важна за разследването. Мисли, че е собственост на някой от базата.
— Права е. Току-що намерих регистрационния й номер. Гарбър го провери, а след това ми заповяда да си трая.
— Ще го направиш ли?
— Още не знам. Заповедта може да се окаже противозаконна.
— Ето, виждаш ли? Наистина вървиш към самоубийство. Знаех си. Оставам тук да те пазя. Всъщност затова дойдох.
— Не са те командировали, така ли?
— Кисна на едно бюро във Вашингтон. Прецених, че няма да им липсвам, ако изчезна за ден-два.
— Не — поклатих глава аз. — Не се нуждая от помощта ти. Познавам правилата на играта и знам какво правя. Няма да се дам лесно. Но не искам да повлека и теб при неблагоприятен развой на събитията.
— Няма да има никакъв развой на събитията, Ричър. Става въпрос за избор.
— Май сама не си вярваш, а?
Тя направи гримаса и каза:
— Поне се подготви за тежка битка.
— Винаги го правя. А тази едва ли ще е по-тежка от предишните.
В този момент се появи сервитьорката. Погледна ме, погледна Нили и веднага я позна. После вината изчезна от лицето й, вероятно защото видя, че не се търкаляме по пода и не си дерем очите. Допълни чашата ми с кафе и въпросително погледна Нили. Тя си поръча чай. „Липтън“ с вряла вода. Изчакахме изпълнението на поръчката в пълно мълчание. После сервитьорката се оттегли и Нили каза:
— Шериф Деверо е изключителна хубава жена.
— Съгласен съм — кимнах аз.
— Успя ли вече да спиш с нея?
— Не, разбира се.
— А ще опиташ ли?
— Всеки има право да помечтае. Надеждата умира последна, нали?
— Недей. В нея има нещо сбъркано.
— Какво например?
— Не й пука. Три неразкрити убийства, но пулсът й е бавен като на мечка през зимата.
— Била е във Военната полиция на морската пехота. Цял живот е копала на нашата нива. Нима ти самата се вълнуваш за трите мъртви жени?
— Вълнувам се в професионално отношение.
— Тя е убедена, че убийствата са дело на някой от Келам. Базата е извън нейната юрисдикция. Което означава, че нищо не може да направи. И не може да се развълнува професионално.
— Въпреки това усещам лошо излъчване. Можеш да ми вярваш.
— Не се безпокой.
— Когато споменах името ти, тя ме погледна така, сякаш й дължиш пари.
— Не й дължа нищо.
— Значи е хлътнала, при това здравата. Личи й от пръв поглед.
— Това го казваш за всяка жена, с която се срещна.
— Но този път е вярно. Малкото й студено сърчице се е поразтупало. После да не кажеш, че не съм те предупредила.
— Много ти благодаря. Но в този случай не се нуждая от напътствията на кака си.
— А, добре че ме подсети — каза тя. — Гарбър разпитва за брат ти.
— За брат ми ли?
— Наврял е нос в сержантската клюкарница и дебне в кабинета ти за писма или обаждания от брат ти. Интересува го дали поддържате редовни контакти.
— Това пък защо?
— За пари — отвърна Нили. — Не се сещам за друго. Брат ти все още работи в Министерството на финансите, нали? Може би имат финансови проблеми в Косово. Там трябва да е пълно с гангстери и всякакви други нелегални бандити. Може би отряд „Браво“ им носи пари. Нали знаеш как е? За препиране или за директна кражба.
— Но какво общо има това с жената на име Джанис Мей Чапман, намерила смъртта си в най-затънтения край на Мисисипи?
— Може би ги е разкрила. Може би е поискала дял. Може би е била гадже на някой от отряд „Браво“.
Замълчах.
— Последен опит — въздъхна Нили. — Оставам или си тръгвам?
— Тръгваш си — отсякох аз. — Това не е твой проблем, а мой. Надявам се да живееш дълго и щастливо.
— Имам един подарък за раздяла — каза тя, наведе се и измъкна от куфарчето си тънка зелена папка. Машинописният етикет на корицата й гласеше Шерифска служба на окръг Картър. Нили я постави на масата и я затисна с длан, готова да я плъзне към мен. — Надявам се, че ще те заинтригува.