На половината разстояние от Пелегрино вече можех да видя някои детайли от проснатото зад него тяло. Беше с гръб към мен. Виждах кафява връхна дреха, тъмна коса и бяла кожа. Скорошен труп. Това си личеше от странно отпуснатата поза, която не можеше да бъде сбъркана.
Деверо не пожела устен доклад от подчинения си, плъзна се покрай него и продължи към трупа, описвайки широк кръг около него. Аз спрях на пет метра и зачаках. Разследването си беше нейно. Място за демокрация нямаше.
Тя внимателно се приближи към трупа, внимавайки къде стъпва. Спря пред него, приклекна, опря лакти на коленете си и преплете пръсти. Извърна се вляво и започна огледа — главата, торса, ръцете и краката. После повтори всичко отдясно наляво.
Накрая вдигна ръка и попита:
— Какво, по дяволите, е това?
26
Повторих широкия кръг на Деверо, но от север, предпазливо стъпвайки на пръсти. Клекнах до нея, сложих лакти на коленете си и опрях дланите си една в друга.
Започнах своя оглед отляво надясно, после повторих в обратната посока.
Убитият беше бял мъж. Четирийсет и пет годишен или малко по-млад. Метър и седемдесет и шест-седем, около осемдесет килограма. Тъмна коса, която беше започнала да посивява. Тридневна прошарена брада. Зелена работна риза, кафяво брезентово яке, дънки. Окаляни работни ботуши в кафеникав цвят, напукани и ожулени.
— Познаваш ли го? — попитах Деверо.
— Никога не съм го виждала — отвърна тя.
Смъртта беше настъпила от силна кръвозагуба. В дясното му бедро зееше дупка от едрокалибрен куршум, вероятно изстрелян от далекобойна пушка. Панталонът беше подгизнал от кръв, което почти сигурно означаваше, че куршумът бе засегнал феморалната артерия. А феморалната артерия е кръвоносен съд с голяма пропускателна способност. Без бърза и ефективна медицинска намеса смъртта настъпва за броени минути.
Необичайното на картината пред очите ни се съдържаше във факта, че някой се бе опитал да осъществи бърза и ефективна медицинска намеса. Крачолът на десния крак беше срязан с нож, а раната беше частично покрита с дебело парче абсорбираща марля — от онези, които обикновено се използват на бойното поле.
Деверо се изправи и започна да се отдалечава заднешком със ситни и внимателни стъпки. Спря на около четири метра. Аз я последвах по същия начин. Проговори тихо, може би от уважение към покойника. Сякаш трупът можеше да я чуе.
— Какво мислиш за всичко това?
— Имало е спор — отвърнах. — После изстрел. Вероятно предупредителен, но попаднал не където трябва. А може би случаен, но от фатално близко разстояние.
— А защо не смъртоносен изстрел, който пропуска целта?
— Защото стрелецът веднага би го повторил. Би се приближил, за да пусне още един куршум в главата. Но не го е направил, а напротив — опитал се е да му помогне.
— И?
— Разбрал е, че не може да му помогне, изпаднал е в паника и е избягал. Оставил е човека да умре. За което не е било нужно много време.
— Стрелецът е бил военен.
— Това не е задължително.
— Кой друг ще носи полева аптечка?
— Всеки, който пазарува от военните магазини.
Деверо се обърна с гръб към трупа, вдигна ръка и махна към хоризонта вдясно.
— Какво виждаш?
— Оградата на Келам — отвърнах аз.
— Нали ти казах, че изграждат забранена зона — промърмори тя.
Деверо отиде да вземе нещо от колата си, а аз останах на място и започнах да оглеждам земята около себе си. Тя беше мека, покрита с многобройни стъпки. Раненият беше направил няколко колебливи крачки, включително встрани и назад, сякаш беше изпълнявал старинен танц. Стъпките свършваха на мястото, където беше паднал. Около долната част на тялото се виждаха вдлъбнатини от колене и подметки — от човек, който беше стъпвал на пръсти. Те без съмнение принадлежаха на нападателя, който се беше опитал да помогне на жертвата си. Тези следи продължаваха в дълга редица — частични, предимно от пръсти, на разстояние една от друга. Стрелецът беше дошъл, тичайки. И то бързо. Доста висок човек. Е, не гигант, не и много тежък. От другата страна имаше подобни следи — накъдето беше бягал. Не бях в състояние да разпозная какъв модел са, но едва ли бяха войнишки ботуши.