— Със сигурност натовски стандарт — определи тя. — Стреляла съм хиляди пъти с такива, а след това съм прибирала гилзите.
— И аз — казах.
— Ще вдигна шум до Бога! — процеди тя. — Военни срещу цивилни, при това на американска територия?! Ще стигна чак до Пентагона, а ако се наложи и до Белия дом!
— Недей — рекох.
— Защо, по дяволите?
— Ти си само шериф на някакъв си окръг. Ще те смачкат като хлебарка.
Тя замълча.
— Повярвай ми — настоятелно добавих аз. — Ако нещата са стигнали до стрелба по цивилни, те отдавна са взели мерки за справяне с представителите на местната власт.
27
Трийсет минути по-късно, в един часа, човекът най-после беше обявен за мъртъв. Докторът се появи с някакъв древен фургон за разнасяне на месо, който сякаш беше изскочил от учебника по история. След кратък оглед стигнах до заключението, че става въпрос за катафалка от 60-те години на миналия век, надградена не върху кадилак, а върху платформата на обикновен шевролет, лишена от прозорци и всякакви други погребални такъми. Приличаше на сглобен от ламарини сандък, боядисан в мръснобяло.
Мириам провери за пулс и сърдечна дейност, огледа огнестрелната рана и обяви:
— Този човек е починал от кръвозагуба, причинена от разкъсване на феморалната артерия вследствие пушечен изстрел.
Разбира се, това беше повече от очевидно, но следващите му думи прозвучаха интересно.
— Мокрият дънков плат се реже много трудно — добави той, запретвайки разцепения крачол. — Някой е разполагал с изключително остър нож.
Помогнах му да сложи трупа на брезентовата носилка и да го натовари във фургона. После Мириам потегли, а Деверо се качи в колата си и в продължение на пет минути говори по радиостанцията. Аз останах в компанията на Пелегрино. И двамата мълчахме. Деверо излезе от колата си и му даде някакви разпореждания. Той кимна и потегли с патрулката. За втори път останахме сами край разцепения дъб и тъмното петно на мястото, на което беше лежал мъртвецът.
— Бътлър твърди, че тази сутрин никой не е напускал Келам — каза тя.
— Кой е Бътлър? — попитах.
— Другият ми заместник, колега на Пелегрино. Бях го изпратила пред портала с нареждането да ме предупреди в момента, в който някой наруши карантината. Чака ни сериозно напрежение. Хората са изключително разстроени от убийството на Чапман.
— Но не и от смъртта на предишните две жени?
— Зависи с кого и къде говориш. Но нито един военнослужещ не е прекосил железопътната линия, въпреки че кръчмите са отвъд нея.
Не казах нищо.
— Трябва да има и други изходи — промълви тя. — Или дупка в оградата. Няма как да е другояче, нали? Дълга е поне петдесет километра и е на петдесет години. Все има слаби места, от които някой се е възползвал, за да се измъкне.
— И да се върне обратно, ако си права — добавих аз. — Някой се е прибрал в базата, изцапан с кръв до лактите, с мръсен нож и поне един патрон по-малко в пълнителя.
— Права съм — тръсна глава тя.
— За пръв път чувам някой да обявява забранена зона — казах аз. — Не и на територията на САЩ. Просто не мога да го приема.
— Аз пък мога.
В тона и изражението й имаше нещо особено.
— Какво? Нима морските пехотинци са го правили?
— Не беше кой знае какво.
— Разкажи ми.
— Поверителна информация — поклати глава тя.
— Къде се е случвало?
— Не мога да ти кажа.
— Кога?
— И това не мога да ти кажа.
Замълчах за момент, после смених темата:
— Говори ли вече с Мънро — онзи, когото са командировали в базата?
— Остави ми съобщение веднага след пристигането си — рече тя. — В знак на любезност. Остави ми и телефон за връзка.
— Това е добре, защото се налага да поговоря с него.
Потеглихме обратно. Видях същите старици на същите паянтови веранди и същите деца, яхнали велосипедите си. Видях и хора на различна възраст да пъплят в различни посоки към неизвестни дестинации. Килнатите къщи, изоставените работни места. Неизползваните трупи и ръждясалата арматура, обраслите с трева купчини пясък и тухли, пръснати, докъдето ти стига погледът. Във въздуха се усещаше някаква безнадеждност, която най-вероятно е била тук и преди сто години.