— Моите хора — промълви Деверо. — Моето място. Всички гласуваха за мен, на сто процента. Заради баща ми. Той е бил честен с тях и те са му отвърнали с обич.
— А как те приеха белите? — попитах аз.
— И те гласуваха за мен почти на сто процента. Но сега това ще се промени. Освен ако не им предложа отговорите, които очакват.
— Кажи нещо повече за първите две жени.
Молбата ми предизвика рязко натискане на спирачките. Гумите изскърцаха, скоростният лост се включи на заден. Колата измина двайсетина метра в обратна посока и свърна в страничния път, който току-що беше подминала. Беше черен, сравнително гладък и сравнително често използван. Леко изгърбен, с плитки канавки, водещ право на юг. От двете му страни се издигаха дървени постройки, които сякаш бяха останали от времето на робството. Деверо подмина първите десетина от тях, включително един празен парцел с останки от изгоряла къща, след което вкара колата в някакъв двор. Познах го веднага. Беше дворът на бедното момиче от третата снимка. С лишените от украшения уши и шия. Смайващата красавица. Видях дървото, под което се беше снимала. Видях и бялата стена, която беше омекотила светлината на залязващото слънце, придавайки на лицето й неповторимо сияние.
Спряхме на затревената ивица и слязохме. Някъде наблизо излая куче, веригата му издрънча. Минахме под сянката на дървото и почукахме на задната врата. Къщата беше малка, с размерите на колиба, но добре поддържана. Бялата стена не беше нова, но личеше, че е боядисвана редовно. Долната й част беше оцветена в светлокафяво от калните пръски при поройните дъждове.
Вратата ни отвори жена на наша възраст. Висока и слаба, тя се движеше бавно и някак унесено, сякаш дълго беше стояла на слънце, но и с онзи особен стоицизъм, който несъмнено притежаваха и останалите обитатели на мизерното селище. Тя стисна ръката на Деверо с тъжна усмивка и попита:
— Нещо ново за детенцето ми?
— Още не, но продължаваме да работим — отвърна Деверо.
Съкрушената майка беше прекалено любезна, за да реагира на това. После се извърна към мен и със същата печална усмивка каза:
— Май не сме се срещали с вас.
— Казвам се Джак Ричър, госпожо — отвърнах аз и стиснах ръката й.
— Аз съм Емелийн Макклачи. Приятно ми е да се запознаем, сър. И вие ли работите в шерифската служба?
— Военните ме изпратиха да помагам.
— Аха, сетиха се — рече жената. — След девет месеца.
Не отговорих.
— Имам малко еленско месо в печката и каничка чай на масата — добави тя. — Бихте ли споделили обяда ми?
— Не се безпокой за нас, Емелийн, ще хапнем в града — отвърна Деверо. — Но все пак ти благодарим.
Жената очевидно беше очаквала подобен отговор, защото се усмихна и се прибра в къщичката. Върнахме се при колата. Деверо включи на заден и я изкара на улицата. Малко по-надолу се появи някаква къща, която се различаваше от останалите единствено по осветените реклами на бира на прозорците. Очевидно кръчма или някакъв бар с музика. Продължихме напред, потъвайки в лабиринта на тесните улички. Видях още един изоставен строеж. Основите бяха от високи до коленете блокчета газобетон, от които стърчаха дебели вертикално закрепени греди. И това беше всичко. Наоколо бяха пръснати най-различни строителни материали — още блокчета, тухли, пясък, няколко торби цимент, отдавна втвърдени от влагата.
Имаше и купчина чакъл.
Колата подмина всичко това, а аз извърнах глава назад. Чакълът заемаше площ от два-три квадратни метра. Беше от най-ситния — онзи, който смесват с пясъка и цимента, за да се получи бетон. Купчината се беше слегнала и приличаше на двойно легло с обраснали в бурени краища. Повърхността й беше неравна и хлътнала на места, сякаш върху нея бяха играли деца.
Не казах нищо. Деверо очевидно беше взела някакво решение, защото зави на първата пресечка вляво и излезе на по-широка улица, с по-големи къщи и дворове. Тук оградите бяха нормални, опънати на здрави колове. Към вратите водеха циментови пътечки, а не отъпкана земя. Тя намали и спря пред една къща, която беше поне два пъти по-голяма от онази, която току-що бяхме видели. Едноетажна, но солидна. Щеше да струва скъпо, ако се намираше в Калифорния. Но и тя беше занемарена. С олющена фасада и пробити улуци. Покривът беше покрит с битумни керемиди, няколко от които липсваха. В двора стоеше момче на около 16 години. Не вършеше нищо, просто стоеше и ни гледаше.
— Тази е на другата — поясни Деверо. — Казваше се Шона Линдзи. Момчето, което ни зяпа, е по-малкият й брат.