Выбрать главу

— Добър отговор — усмихна се той. — Ако ти имах зъб, щях да ти видя сметката още там, в Мисисипи.

Не казах нищо. Очите му се задържаха върху лицето ми. Усмивката му бавно се разширяваше. Направи опит да се овладее, но не успя. Смехът му беше нещо средно между лай и кихавица, принуждавайки го да се облегне назад и да впери очи в тавана.

— Какво има?

Погледът му се върна обратно до хоризонтално ниво. Продължаваше да се усмихва.

— Изглеждаш ужасно — отбеляза той. — Тук имаме бръснарници. Използвай някоя от тях.

— Не мога — рекох. — Трябва да изглеждам именно така.

Пет дни по-рано косата ми беше с пет дни по-къса, но въпреки това достатъчно дълга, за да привлича вниманието. Бях повикан в кабинета на Леон Гарбър, който по стечение на обстоятелствата отново се оказа моят пряк началник. Заповедта му беше категорична: да се яви незабавно, без значение в какъв външен вид. Предположих, че има намерение да кове желязото, докато е горещо — тоест, докато уликите все още са пресни в главата ми, без да го е грижа за външния ми вид. Точно така започна и срещата ни.

— Коя точка от устава се отнася до външния вид на боеца? — попита той.

Странен въпрос, особено от човек като него. Гарбър решително беше най-мърлявият офицер от кариерата, когото познавах. Беше в състояние да изпише от склада чисто нов параден мундир, който само час по-късно да изглежда така, сякаш е водил две войни с него, спал е с него, а след това е участвал в най-малко три кръчмарски мелета, без да го съблича.

— Не си спомням коя точка от устава се отнася до външния вид на боеца — отвърнах.

— Аз също. Но в главата ми се върти нещо, свързано с подстрижката и изрязването на ноктите. Май беше в първи раздел, осма глава. Виждам го съвсем ясно, сякаш уставът е в ръцете ми. Помниш ли какво пише там?

— Не.

— Пише, че прическата на военнослужещия трябва да отговоря на общоприетите в армията стандарти.

— Ясно.

— Там подробно са описани и самите стандарти. Запознат ли си с тях?

— Напоследък бях доста зает — отвърнах. — Току-що се върнах от Корея.

— Не беше ли от Япония?

— Там беше междинното кацане.

— За колко време?

— За дванайсет часа.

— В Япония няма ли бръснари?

— Предполагам, че има.

— Нима дванайсет часа не им стигат, за да подстрижат един клиент?

— О, със сигурност им стигат.

— Раздел първи, глава осма, параграф втори: „Косата на военнослужещия трябва да бъде добре подстригана, с определена дължина, допринасяща за спретнатия вид.“ Това е цитат.

— Не съм сигурен, че го разбирам — промърморих аз.

— По отношение на косата спретнатият вид означава прическата да следва очертанията на главата и да се спуска по естествен начин до основата на тила.

— Добре, ще се погрижа — отстъпих аз.

— Вероятно разбираш, че тези неща са задължителни и не подлежат на коментар.

— Да, добре.

— Параграф втори гласи още: „При сресване косата не бива да пада над ушите или веждите и не бива да стига до яката.“

— Да, добре — повторих аз.

— Ще отречеш ли, че сегашната ти прическа е доста далеч от предписанията на устава?

— Сравнена с какво?

— Най-вече с последното предписание, отнасящо се до сресването и контакта с ушите, яката и веждите.

— Добре де, ще се погрижа — отново рекох аз.

После Гарбър се усмихна и атмосферата претърпя коренна промяна.

— Между другото бързо ли ти расте косата? — попита той.

— Не знам. Предполагам, че като на всички хора. Защо?

— Имаме проблем — рече той. — В Мисисипи.

4

Гарбър обясни, че проблемът в Мисисипи е свързан с двайсет и седем годишна жена на име Джанис Мей Чапман. Поради простата причина, че загубила живота си по насилствен начин, убита на една пряка от главната улица на градче, носещо наименованието Картър Кросинг.

— От нашите ли е? — попитах аз.

— Не, обикновена цивилна.

— Защо тогава е проблем?

— Ще стигнем и до това — отвърна Гарбър. — Но първо искам да те запозная с историята. Мястото е адски затънтено. Намира се в североизточния край на щата, близо до границата с Алабама и Тенеси. Има една железопътна линия в посока север-юг и черен горски път, минаващ покрай място с изворна вода. Локомотивите спирали там да допълнят водните си запаси, а пътниците слизали да похапнат. Така се родил градът. Но след Втората световна война през него започнали да минават само по два влака дневно, при това товарни, без пътници. И градчето бързо западнало.