5
Оказа се, че изборът на Гарбър не съм аз, а някакъв наскоро произведен майор от Военната полиция на име Дънкан Мънро. Потомък на военни, „Сребърна звезда“, „Пурпурно сърце“ и така нататък. Пет години по-млад от мен, наскоро приключил успешна мисия в Корея, в момента вършел отлична работа в Германия. По всичко личеше, че е копие на това, което бях аз преди пет години. За пръв път чувах за него.
— Тази вечер лети за Келам — поясни Гарбър.
— По твое настояване, предполагам — казах аз.
— Ситуацията е деликатна — отвърна той.
— Очевидно прекалено деликатна за мен.
— Не се цупи. Ти ми трябваш за нещо друго. Надявам се, че ще го приемеш като не по-малко важно.
— По-точно?
— Работа под прикритие. Тъкмо за рошавата ти прическа. Две са нещата, които ни издават, когато работим под прикритие: косата и обувките. Винаги можеш да си купиш обувки от „Гудуил“, но с косата не става — трябва й време да порасне.
— Къде ще е тази работа под прикритие?
— В Картър Кросинг, разбира се. Там, в Мисисипи, на майната си. Ще се появиш в града като бивш военен и настоящ малко смахнат безделник. Знаеш за какво говоря. От онези, които се чувстват у дома само в близост до някоя казарма, защото единствено това познават. Известно време ще кротуваш, после ще се сближиш с местните служители на закона. От тях ще получиш представа дали Мънро и компания работят по случая без отклонение от правилата.
— Искаш да се представя за цивилен ли?
— Не е чак толкова трудно. Ще прецениш на място.
— Ще имам ли активно участие в разследването?
— Не. Само ще гледаш и ще докладваш. Нещо като наблюдател, който дава оценки. Вършил си го и преди. Ще бъдеш моите очи и уши. Този случай трябва да се реши по абсолютно правилен начин.
— Окей — кимнах аз.
— Други въпроси?
— Кога тръгвам?
— Утре сутринта, призори.
— А каква е представата ти за „абсолютно правилен начин“?
Гарбър се размърда в стола си, но не отговори.
Прибрах се в квартирата си и взех един душ, но без да се бръсна. Работата под прикритие е като роля в класическа пиеса, а Гарбър беше прав. Наистина познавах този тип хора. Всеки войник ги познава. Населените места около базите гъмжат от отпаднали по някакви причини от армията, които почти не познават света навън. Някои остават там, други са принудени да тръгнат нанякъде — най-често към друг град с друга база. Ново място, но същата обстановка. Това е всичко, което познават, и то им е достатъчно да се почувстват добре. У повечето са се съхранили някакви остатъци от военна дисциплина и навици, вечни и неизкореними като ДНК, но занемарени от липсата на редовна поддръжка. Животът им вече не се подчинява на раздел първи, глава осма, параграф втори. Именно по тази причина и самият аз спрях да се бръсна и да сресвам косата си. Просто я оставях да изсъхне, както направих и сега.
Нахвърлях екипировката върху леглото. Не беше нужно да ходя до „Гудуил“ за обувки. Разполагах с един чифт ботуши, който щеше да свърши работа. Кафяви, закупени преди дванайсетина години от старомодно магазинче за мъжко облекло, разположено в дълбоката английска провинция. Големи, тежки, солидни. Добре поддържани, но с леко напукана кожа и поизносени подметки, особено на токовете.
Оставих ги прави на леглото. Лично облекло всъщност нямах. Никакво, дори чорапи. В едно от чекмеджетата открих стара армейска тениска в масленозелен цвят. Чист памук, някога доста плътен, но днес излинял. Всеки мъж трябва да има подобно нещо в гардероба си. После отскочих до близкия магазин за армейски стоки втора употреба и се заех да оглеждам рафтовете, на които рядко обръщах внимание. Намерих чифт брезентови панталони с цвят на засъхнала кал и риза с дълъг ръкав, която някога трябва да е била кафява, но сега вследствие на дългото пране розовееше. Не бях особено очарован, но само тя беше моят размер. Цената й беше намалена — според мен напълно разумно, защото изглеждаше като цивилна. Виждал съм хора, които носят много по-лоши ризи. Освен това тази изглеждаше всесезонна, което също ме устройваше. Нямах представа каква ще бъде температурата в североизточната част на щата Мисисипи в средата на март. Ако е топло, ще навия ръкавите. Ако е студено, ще ги пусна.
Подбрах си няколко комплекта бяло бельо и чифт чорапи в защитен цвят, след това се отбих на щанда за тоалетни принадлежности, където намерих туристическа четка за зъби. Много ми хареса. Работната й част беше скрита в кутийка от прозрачна пластмаса. Дръжката се издърпваше навън, завинтваше се и четката беше готова за употреба. Прибирането ставаше по обратния път. Очевидно беше пригодена за джоб. Удобна за носене, с добре защитени косми. Умна работа.