— А твоят новооткрит Рембранд пасва точно на описанието.
— Като костюм по мярка! Впрочем съумях доста бързичко да сключа сделката. Разбрахме се да им доставя платното във Вашингтон, напълно реставрирано, след шест месеца. Тогава директорът на Националната галерия щеше да разкрие придобивката си пред очите на света.
— Не спомена за колко си я договорил.
— Не си питал.
— Сега питам.
— За четиридесет и пет милиона. Оформихме документите за сделката във Вашингтон, а сетне се наградих с няколко разточителни дни със специална компания в хотел „Идън Рок“ на островите Сен Барт. След това се върнах в Лондон и се заех да търся реставратор. Исках да не е случаен човек. И да е напълно дискретен. Ето защо отидох в Париж да говоря с Шамрон.
Ишърууд вдигна поглед към Габриел за реакция. Като срещна само мълчание, той забави крачка и се загледа във вълните, които се разбиваха в скалите на нос Лизард.
— Когато Шамрон ми каза, че още не си готов за работа, с неохота склоних да се обърна към друг реставратор. Някой, който би скочил веднага пред възможността да поизчисти отдавна изгубен Рембранд. Бивш специалист по консервация от „Тейт“, който се е отдал на частна практика. Не толкова елегантен, колкото първия ми избор, но все пак стабилен и далеч по-малко проблемен. Човек, който няма вземане-даване с терористи или с руски търговци на оръжие. Който няма да ме кара да приютявам за уикенда котето на някой бежанец. И който не оставя трупове зад гърба си. Поне до този момент. — Обърна се към Габриел. — И освен ако не си се отказал да следиш новините, съм сигурен, че сам ще можеш да довършиш историята.
— Наел си Кристофър Лидел.
Ишърууд кимна бавно и се загледа в тъмнеещото море.
— Срамота е, че не можех да дам тази поръчка на теб, Габриел. Тогава единственият труп щеше да бъде този на крадеца. А аз щях все още да притежавам моя Рембранд.
6. Полуостров Лизард, Корнуол
Живи плетове съпровождаха тясното шосе северно от нос Лизард и не позволяваха на окото да се порадва на гледката. Ишърууд караше със скоростта на охлюв, свел длъгнестото си тяло над кормилото. Алон мълчаливо се взираше навън през прозореца.
— Познавахте ли се?
Габриел кимна разсеяно.
— Чиракувахме заедно във венецианската школа на Умберто Конти. Лидел никога не ме е харесвал особено.
— Разбираемо е. Сигурно ти е завиждал. Лидел си беше надарен, но съвсем не колкото теб. Ти беше звездата и всички добре го съзнаваха.
Така си беше, помисли си Габриел. Когато пристигна във Венеция, Кристофър Лидел вече имаше уменията на изкусен майстор — даже по-изкусен и от самия Габриел, — ала така и не съумя да спечели одобрението на Умберто Конти. Работата на Лидел беше методична и завършена, но й липсваше онзи скрит плам, който Умберто виждаше всеки път, щом четката на Габриел докоснеше платното. Самият Умберто разполагаше с вълшебна връзка ключове, които можеха да отворят всяка врата във Венеция. Късно вечер той измъкваше Габриел от стаята му и двамата се впускаха в изследване на градските шедьоври. Когато научи за тези среднощни частни занимания, Лидел пламна от яд и незабавно поиска да бъде включен. Умберто му отказа. Заниманията на Лидел щяха да се ограничат в светлите часове на деня. Нощите принадлежаха на Габриел.
— Не се случва всеки ден реставратор да бъде брутално убит в Обединеното кралство — изрече Ишърууд. — И предвид миналото ви, вестта сигурно те е шокирала.
— Да кажем само, че новините в сутрешните вестници успяха да привлекат вниманието ми. Обаче никъде не забелязах да се споменава за изчезнал Рембранд.
— Защото по препоръка на Отдела за изкуство и антики към Скотланд Ярд, местната полиция склони да не разгласява за кражбата. Поне на този етап. Ако това се оповести публично, само ще се затрудни издирването, понеже подобни съобщения провокират обаждания от хора, които не притежават картината. За пред широката общественост мотивите за убийството на Лидел остават загадка.
— И правилно — отсъди Габриел. — Освен всичко друго, никак няма да е добре да се разтръби, че частните реставратори държат безценни платна при почти нулеви мерки за сигурност.