През тази дъждовна септемврийска вечер лодката се поклащаше на котва в малкия залив. Вълните леко се плискаха в нейния корпус. Внезапно звукът от някакъв непознат двигател вдигна Пийл от леглото и го накара да се залепи на обичайния пост край прозореца. Взрян във влажния сумрак, той успя да различи металносив „Рейндж Роувър“, който бавно напредваше по пътя. Колата спря пред колибата на стария бригадир и известно време остана така. Светлините й угаснаха, но чистачките продължиха ритмично да отмиват водата. После вратата на шофьора внезапно се отвори и оттам се появи фигура, загърната в тъмнозелен шлифер „Барбур“ и с водоустойчив каскет, смъкнат до веждите. Въпреки разстоянието, Пийл веднага разпозна Странника. Издаде го походката му — уверената, целеустремена крачка, с която се отправи директно към ръба на вълнолома. Там се поспря за малко, загледан в старата лодка, като внимателно избягваше светлината от близката лампа. След това бързо се спусна по каменните стъпала към реката и се изгуби от поглед.
Първоначално Тимъти се зачуди дали Странника не се е върнал, за да предяви претенциите си върху лодката.
Но това притеснение бързо се разсея, когато фигурата отново се появи, стискайки малък пакет в лявата си ръка. Беше нещо с размерите на книга, загърнато сякаш в найлон. Съдейки по слоя тиня по повърхността, явно предметът бе престоял там скрит доста дълго време. Преди години Пийл си бе представял, че Странника навярно е някакъв контрабандист. Излизаше, че може и да е бил прав.
Едва в този момент той забеляза, че Странника не е сам. На предната седалка на роувъра го чакаше друга фигура. Лицето й не можеше да се види, но със сигурност бе заобиколено от буйни коси. Младежът се усмихна за първи път. Изглежда, Странника най-сетне бе допуснал жена в живота си.
Предната врата се захлопна и Тимъти видя как роувърът се дръпна назад. Ако побързаше, можеше и да успее да ги пресрещне. Вместо това обаче, завладян от чувство, което не бе изпитвал от детските си години, той остана край прозореца, вдигнал дясната си ръка в безмълвен поздрав. Роувърът започна да набира скорост и за миг Пийл си помисли, че Странника сигурно не го е видял. Но сетне колата забави ход и точно когато минаваше пред прозореца му, фаровете й присветнаха бързо два пъти. После автомобилът се изгуби в нощта.
Младежът остана на поста си още няколко минути, заслушан в глъхнещия звук от двигателя. След това се върна в леглото и придърпа завивките до брадичката си. Майка му я нямаше, Дерек беше далеч в Уелс, а колибата на стария бригадир бе окупирана от непознати. Но поне в този момент Тимъти не беше сам. Странника се бе завърнал в Корнуол.
Първа част
Произход
1. Гластънбъри, Англия
Макар Странника да не си даваше сметка за това, през тази нощ две коренно различни събития се бяха сдружили, за да се опитат да го примамят обратно на бойното поле. Едното се разиграваше зад заключените врати на тайните разузнавателни служби, докато другото бе в центъра на медийната истерия в цял свят. Вестниците го бяха озаглавили лятото на обирите — най-сериозната епидемия от похищения на артефакти в Европа от няколко поколения насам. Навсякъде из континента ценни картини изчезваха като пощенски картички, задигнати от крайпътен павилион. Майстори и експерти по изобразително изкуство бяха изтръпнали от ужас пред вълната от пладнешки обири, докато в същото време истинските специалисти сред органите на реда признаваха, че си е същинско чудо как въобще някъде са останали картини за крадене. „След като си дръзнал да окачиш стотина милиона долара върху зле охранявана стена — нареждаше обсаденият от репортери говорител на Интерпол, — само въпрос на време е кога някой мотивиран апаш ще се опита да ги отмъкне.“
Наглостта на крадците отстъпваше единствено на ловкостта им. Че бяха особено вещи в това дело, не се съмняваше никой. Но полицията най-много се възхищаваше от желязната дисциплина на опонентите си. От лагера на похитителите не изтичаше абсолютно никаква информация. Не долитаха сведения за някакви вътрешни неразбирателства между тях. Нямаше и нито едно искане за откупване на картина — поне не и реално. Бандитите крадяха редовно, но селективно. Нито веднъж не се изкушиха да изнесат повече от едно платно. Явно не бяха нито аматьори в търсене на бърза печалба, нито пък организирана престъпна група, захранваща черния пазар. Бяха крадци на изкуство, и то в истинския смисъл на думата. Един посърнал детектив даже отбеляза, че откраднатите през това проточило се горещо лято картини най-вероятно ще изчезнат от полезрението на общественото внимание дълги години, ако не и десетилетия. Даже нямало да се учуди, навъсено бе заключил той, ако тези произведения се озовели в Музея на изчезналото изкуство и никой повече не ги видел.