Дори и в полицията се дивяха на разнообразието на обирджийските игри. Сякаш наблюдаваха гениален тенисист, който едната седмица печели мачовете си на червен корт, а следващата — на тревен. През юни обирджиите съумяха да привлекат на своя страна неудовлетворен от службата си охранител към Музея на изящните изкуства във Виена и с негова помощ за една нощ отмъкнаха платното на Караваджо Давид с главата на Голиат. През юли предпочетоха да нахлуят като командоси в барселонския музей „Пикасо“ и да го облекчат от отговорността да пази повече Портрета на сеньора Каналс. Само седмица по-късно възхитителното платно Къщи във Фенуйе се изпари толкова скорострелно от стените на музея „Матис“ в Ница, че слисаните френски полицаи се питаха дали пък не са му израснали крака и не е избягало само. А сетне, през последния ден на август, се проведе обир като по учебник в галерия „Кортоулд“ в Лондон, при който бе похитена картината Автопортрет с отрязано ухо на Винсент ван Гог. Цялата кражба тогава бе извършена за поразителните деветдесет и седем секунди — постижение, което изглеждаше още по-впечатляващо предвид факта, че на излизане през прозорец на втория етаж един от апашите се бе поспрял и бе направил неприличен жест към пищната Гола жена на Модиляни. Още същата вечер видеозапис на обира бе изумил хиляди потребители в интернет. Разстроеният уредник на галерия „Кортоулд“ се прочу с репликата, че този запис е съвсем подобаващ завършек на едно страховито лято.
След себе си крадците оставиха хаос от взаимни обвинения за слабите мерки за сигурност в световноизвестните музеи. Вестник Таймс отбеляза, че според вътрешна проверка в „Кортоулд“ силно се препоръчва оцелелият Ван Гог да бъде преместен на по-добре охранявано място. Това становище обаче бе отхвърлено категорично от управата на галерията, понеже собственикът си харесваше платното тъкмо там, където се намираше понастоящем. За да не остане по-назад, Телеграф излезе с авторитетна поредица анализи за тъмните финансови облаци, които са се струпали над главите на прочутите британски музеи. Според авторите й, нито Националната галерия, нито „Тейт“ застраховаха колекциите си, разчитайки вместо това на охранителните камери и на нископлатените си пазачи да пазят ценното имущество. „Въпросът пред нас не е как точно велики произведения на изкуството изчезват от стените на музеите — заяви пред медията известният лондонски търговец на картини Джулиан Ишърууд. — По-скоро би следвало да се запитаме защо това не се случва по-често. Платно по платно, нашето безценно художествено наследство се ограбва пред погледите ни!“
Няколкото музея, които действително можеха да си позволят по-сериозни мерки за сигурност, незабавно започнаха да предприемат действия. А на онези, които едва свързваха двата края, им оставаше само да залостят по-солидно вратите си и да стискат палци да не се окажат на следващо място в списъка на крадците. Но когато целият септември се изтърколи без повече вести за изчезващи картини, общността на ценителите на изкуството единодушно въздъхна от облекчение и нехайно си въобрази, че най-лошото е отминало. А що се отнася до света на обикновените простосмъртни, там вече бяха преминали към по-належащи въпроси на ежедневието. Войните в Ирак и Афганистан продължаваха да се точат, глобалната икономика все още се олюляваше на ръба на бездната и малцина въобще намираха сили да питаят нравствено негодувание от загубата на четири правоъгълни платна, покрити с боя.
Ръководителката на международна благотворителна организация направи сметка, че с общата стойност на похитените творби би било възможно да се осигури прехраната на цяла Африка за няколко години. Нямаше ли да е по-добре, запита тя, ако богатите влагаха ненужните си милиони в нещо по-смислено от това да покриват празните си стени и да пълнят банковите си трезори с произведения на изкуството?
Подобни изказвания звучаха еретично в ушите на Джулиан Ишърууд и неговите събратя, които изцяло разчитаха за прехраната си на алчността на богатите. Те обаче намираха радушен прием в Гластънбъри — древното поклонническо градче, разположено в равнините Съмърсет, западно от Лондон. През Средновековието тук се струпвали благочестиви християни, за да зърнат прословутото абатство и да постоят под Дървото на Светия трън, за което се разправяше, че някога е израснало от почвата на Гластънбъри, след като Исусовият последовател Йосиф Ариматейски забил своята тояжка в земята през 63 година сл.Хр. Днес, две хилядолетия подир този знаменит момент, от абатството бяха оцелели само легендарните руини, а остатъците от някога величествения му неф се издигаха сред смарагдовата градина като надгробни плочи на отдавна погребана вяра. Новите поклонници в Гластънбъри рядко се отбиваха насам. По-скоро предпочитаха да се катерят по стръмните склонове на мистичния хълм Тор или да се разхождат покрай сергиите с амулети и талисмани на главната улица. Някои идваха, за да преоткрият себе си. Други очакваха да намерят някакво напътствие в живота. Но имаше и такива, които все още пристигаха тук в търсене на Бога. Или поне на някакво негово копие.