След минута-две той се върна.
— Безнадеждна работа. И тя е залостена. Трябва да разбием вратата. Струва ми се, че тази е малко по-податлива от другата в коридора.
Засилихме се и опряхме рамене във вратата. Касата и беше стабилна и дълго време не помръдваше, но най-сетне усетихме, че започна да поддава и след още малко, с оглушителен трясък, тя се отвори.
Строполихме се вътре един върху друг, като Лорънс все още стискаше свещта. Мисис Ингълторп лежеше върху леглото, цялото й тяло се гърчеше от силни конвулсии, при една от които тя явно бе обърнала близката масичка. Щом влязохме, ръцете й се отпуснаха и тя падна върху възглавниците.
Джон прекоси стаята и запали газта. След това изпрати Ани, една от прислужниците, до трапезарията за бренди. После отиде при майка си, докато аз отварях вратата към коридора.
Обърнах се към Лорънс, за да му кажа, че възнамерявам да се оттегля, понеже едва ли вече ще имат нужда от мен, но думите замръзнаха върху устните ми. За пръв път в живота си виждах такова призрачно изражение върху човешко лице. Беше бял като платно, свещта в ръката му капеше по килима, а погледът му, вцепенен от ужас или някакво подобно чувство, бе втренчен над главата ми в някаква точка на отсрещната стена. Сякаш бе видял нещо, което го бе превърнало в камък. Инстинктивно проследих посоката на погледа му, но не видях нищо необичайно. Пепелта в камината, която тлееше слабо и предметите по плочата й отгоре бяха напълно невинни неща.
Остротата на пристъпите на мисис Ингълторп като че ли бе преминала. Тя вече можеше да говори, макар и на пресекулки.
— По-добре е… много внезапно… глупаво постъпих… да се заключа.
Върху леглото падна сянка. Вдигнах очи и видях Мари Кавендиш, застанала до вратата, да обгръща с ръка Синтия. Тя като че ли подкрепяше девойката, която изглеждаше напълно замаяна и не на себе си. Лицето й беше цялото червено и тя непрекъснато се прозяваше,
— Бедната Синтия е много уплашена — тихо, но ясно каза мисис Кавендиш.
Самата тя беше облечена в бялата си роба. Значи бе по-късно, отколкото съм си мислел. Видях слабата светлина на утрото да се промъква през пердетата, а часовникът над камината показваше близо пет часа.
Сепна ме приглушен вик откъм леглото. Нещастницата бе обзета от нов пристъп на болки. Конвулсиите бяха с такава сила, че бе ужасно да се гледа. Наоколо цареше пълно объркване. Бяхме се струпали около нея, безсилни да й помогнем или облекчим по някакъв начин. Последен гърч я вдигна от леглото и тялото й се изви така, че се опирате само на главата и петите. Напразно Мари и Джон се опитваха да й дадат още малко бренди. Минутите летяха. Тялото й отново се изви в същата особена дъга.
В този момент доктор Бауърстейн решително си запроправя път сред хората в стаята. За миг той се вцепени, загледан във фигурата на леглото, а в същата минута мисис Ингълторп извика приглушено, вперила поглед в доктора:
— Алфред… Алфред… — След това се строполи неподвижна върху възглавниците.
С един скок докторът се озова до леглото и като сграбчи ръцете й, започна енергично да прилага това, което знаех, че наричат изкуствено дишане. Той издаде няколко остри нареждания на прислугата. С властен жест на ръката си отпрати всички ни до вратата. Наблюдавахме го с изумление, макар да си мислех как всички съзнавахме, че е твърде късно и че вече нищо не може да се направи. По лицето му виждах, че и той не храни голяма надежда.
Най-накрая се отказа, като мрачно поклати глава. В този момент чухме стъпки отвън и доктор Уилкинс, личният лекар на мисис Ингълторп — закръглено човече с придирчив нрав, — влетя в стаята.
С няколко думи доктор Бауърстейн обясни как случайно е минавал покрай къщичката на пазача, когато колата излязла и как се втурнал по най-бърз начин към къщата, докато колата отишла да доведе доктор Уилкинс. С отпаднал жест той посочи към фигурата на леглото.
— Мно-го тъжно. Мно-го тъжно — промърмори доктор Уилкинс. — Клетата жена. Винаги се нагърбваше с прекалено много неща, прекалено много, въпреки моите съвети. Предупреждавах я. Сърцето й съвсем не беше така здраво. „По-спокойно — казвах й, — по-спокойно.“ Ала не — желанието й да върши добри дела беше прекалено голямо. Природата се възпротиви. Природата се въз-про-ти-ви.
Забелязах, че доктор Бауърстейн внимателно наблюдава местния лекар. Все още загледан в него, той каза:
— Конвулсиите бяха с особено голяма сила, доктор Уилкинс. Съжалявам, че не бяхте тук навреме, за да се убедите сам. Бих казал, че имаха тетаничен характер.