— Аха! — умно каза доктор Уилкинс,
— Бих искал да поговоря с вас насаме — каза доктор Бауърстейн, след което се обърна към Джон: — Не възразявате, нали?
— Разбира се, че не.
Ние всички се струпахме в коридора, оставяйки двамата лекари сами, като зад себе си чух превъртането на ключа.
Бавно заслизахме по стълбището. Бях силно развълнуван. Притежавам определен талант на детектив, а поведението на доктор Бауърстейн бе изпълнило съзнанието ми с цяло ято почти налудничави помисли. Мари Кавендиш сложи ръката си върху моята.
— Какво има? Защо доктор Бауърстейн беше толкова… особен?
Погледнах я.
— Знаете ли какво мисля?
— Какво?
— Слушайте! — Огледах се, но останалите бяха достатъчно далеч от нас. Сниших гласа си до шепот: — Мисля, че е отровена! Сигурен съм, че и доктор Бауърстейн го подозира.
— Какво? — Тя се сви до стената, а зениците на очите й станаха неимоверно големи. След това тя извика толкова силно, че почти ме уплаши: — Не, това не, това не!
И като се отдели от мен, хукна нагоре по стълбите. Последвах я, защото се страхувах, че може да припадне. Открих я да се обляга на парапета, пребледняла като смъртник. Отпрати ме с нетърпелив жест.
— Не, не, оставете ме. Искам да остана сама. Оставете ме за минута-две. Слезте при другите.
Подчиних се неохотно. Джон и Лорънс бяха в трапезарията. Приближих се до тях. Мълчахме известно време, но предполагам, че огласих мислите и на тримата, когато най-сетне наруших тишината:
— Къде е мистър Ингълторп?
Джон поклати глава.
— Не е в къщата.
Очите ни се срещнаха. Къде беше Алфред Ингълторп? Отсъствието му беше странно и необяснимо. Спомних си последните думи на мисис Ингълторп. Какво ли се криеше зад тях? Какво още щеше да ни каже, ако имаше време?
Най-сетне чухме лекарите да слизат по стълбите. Доктор Уилкинс изглеждаше важен и развълнуван, като се опитваше да прикрие някаква вътрешна екзалтация под маската на привидно спокойствие. Доктор Бауърстейн беше зад него, а по брадатото му, мрачно лице не личеше никаква промяна. Доктор Уилкинс заговори от името на двамата, като адресира думите си към Джон.
— Мистър Кавендиш, бих желал да получа вашето съгласие за аутопсия.
— Необходимо ли е това? — мрачно попита Джон. Лицето му се сгърчи от болезнена гримаса.
— Абсолютно — обади се доктор Бауърстейн.
— С това искате да кажете…?
— Че нито доктор Уилкинс, нито аз бихме издали смъртен акт при тези обстоятелства.
Джон наведе глава.
— В такъв случай нямам друг избор, освен да се съглася.
— Благодаря ви — делово отвърна доктор Уилкинс. — Предлагаме това да стане утре вечер, или по-точно довечера. — Той погледна към настъпилото утро. — Боя се, че при сегашните обстоятелства едва ли ще може да се избегне официалното установяване на причините за смъртта — тези формалности са необходими, но ви умолявам да не се разстройвате.
Настана пауза, след която доктор Бауърстейн извади от джоба си два ключа и ги подаде на Джон.
— Това са ключовете от двете стаи. Заключил съм ги и смятам, че засега ще е най-добре да останат така.
След което лекарите си заминаха.
От известно време в главата ми се въртеше една идея и почувствувах, че беше настъпил моментът за нейното оповестяване. Терзаеха ме известни опасения. Знаех, че Джон изпитва ужас от всякакъв вид разгласяване; познавах го като оптимист без проблеми, който предпочита никога да не се среща с бедата. Това означаваше, че нямаше да е лесно да го убедя в непогрешимостта на моя план. От друга страна пък ми се струваше, че на Лорънс, който беше по-артистичен и притежаваше повече въображение, можех да разчитам като на съюзник. Нямаше съмнение, че бе настъпил моментът да взема нещата в собствените си ръце.
— Джон — казах аз, — ще ви питам нещо.
— Е?
— Спомняте ли си, че ви говорих за моя приятел Поаро? Белгиецът, който живее тук? Той е бил изключително известен детектив.
— Да.
— Искам да ми позволите да го повикам, за да разследва случая.
— Как, сега ли? Преди аутопсията?
— Да, времето е предимство, ако… ако е имало нещо нередно.
— Глупости! — ядосано извика Лорънс. — Според мен Бауърстейн лежи на дъното на цялата тази бъркотия! Уилкинс не подозираше нищо такова, докато Бауърстейн не му внуши съмненията си. Но като всички специалисти и на него му хлопа нещо дъската. Негово хоби са отровите и затова ги вижда навсякъде.
Признавам, че позицията на Лорънс ме изненада. Той много рядко казваше нещо толкова разпалено за каквото и да било.
Джон се колебаеше.
— Не изпитвам същите чувства като теб, Лорънс — обади се най-сетне той. — Склонен съм да разреша на Хейстингс да действува, макар аз лично да бих изчакал малко. Не са ни притрябвали никому ненужни скандали.