— Доволен съм от вас. Имате добра памет и ми предадохте фактите достоверно. А за реда, по който ми ги изброихте — не казвам нищо. Ама наистина той беше достоен за съжаление! Но аз ви разбирам — вие сте разтревожен. На това отдавам и обстоятелството, че пропуснахте един факт от неимоверно голямо значение.
— Какво? — попитах аз.
— Не ми казахте дали мисис Ингълторп се е нахранила добре снощи.
Вторачих се в него. Несъмнено войната бе сторила нещо непоправимо с мозъка на този човечец. Той грижливо изчеткваше палтото си, преди да го сложи и като че ли беше напълно погълнат от това занимание.
— Не си спомням — отвърнах аз. — А и във всеки случай не виждам…
— Не виждате ли? Но това е от първостепенно значение.
— Не виждам защо — казах аз доста раздразнено. — Доколкото мога да си спомня, тя не яде много. Изглеждаше разтревожена и явно това бе убило апетита й. Нещо съвсем естествено.
— Да — замислено каза Поаро. — Съвсем естествено.
Той отвори едно чекмедже и след като извади малко куфарче, се обърна към мен.
— Вече съм готов. Ще отидем в имението и ще проучим нещата на място. Извинете, mon ami, облекли сте се набързо и връзката ви е накриво. Позволете. — С умело движение той я поправи.
— Са y est!3 Е, ще вървим ли?
Поехме забързано към селото и свърнахме покрай портата при къщичката на пазача. Поаро се спря за миг и жаловито изгледа прекрасния парк, чиято трева все още блестеше под утринната роса.
— Каква красота, каква красота, а сега клетото семейство е потънало в скръб и се разкъсва от мъка.
При тези думи той ме изгледа изпитателно и аз се улових, че се изчервявам под продължителния му поглед.
Наистина ли семейството се разкъсваше от мъка? Беше ли мъката по смъртта на мисис Ингълторп толкова голяма? Осъзнавах, че в атмосферата се чувствуваше липсата на определени емоции, очаквани в подобни случаи. Покойницата не бе притежавала дарбата да предизвиква любов. Смъртта й предизвика шок и болка, но едва ли за нея щяха да жалеят дълбоко.
Поаро сякаш прочете мислите ми. Той нерадостно поклати глава.
— Като че ли сте прав — каза той. — Не е както при кръвна връзка. Вниманието и щедростта й към двамата Кавендиш не са могли да заместят родната им майка. Кръвта вода не става — запомнете го от мен, — кръвта вода не става.
— Поаро — казах аз, — кажете ми защо се интересувахте дали мисис Ингълторп се е нахранила добре снощи? Това не ми дава покой, а не мога да видя връзката със случая.
Той помълча за минутка-две докато вървяхме един до друг, но най-после каза:
— Нямам нищо против да ви кажа, макар че, както ви е известно, не обичам да давам обяснения преди всичко да е свършило. В момента се твърди, че мисис Ингълторп е починала в резултат на отравяне със стрихнин, вероятно поставен в кафето й.
— И какво?
— Та кога поднесоха кафето?
— Към осем часа.
— Значи го е изпила между осем и осем и половина — във всеки случай не по-късно. Стрихнинът, знаете, действува доста бързо. Влиянието му би се почувствувало много скоро, вероятно още след час. А при мисис Ингълторп симптомите се проявяват чак към пет сутринта — цели девет часа! Обаче ако някъде по времето, когато е приета отровата, се поеме и обилно ядене, това би забавило действието й, макар и не до такава степен. И все пак това е възможност, която трябва да се вземе предвид. Но пък според вас тя е яла съвсем малко и все пак симптомите не се проявяват чак до сутринта! Това вече е нещо много любопитно, приятелю. При аутопсията може да се появи някакво обяснение. А междувременно не бива да го забравяме.
Когато наближихме къщата, Джон излезе и ни посрещна. Лицето му изглеждаше уморено и изтормозено.
— Ужасна работа, мосю Поаро — каза той. — Хейстингс навярно вече ви е обяснил, че не желаем случаят да се разчува, нали?
— Разбирам ви отлично.
— Вижте, засега всичко е само подозрения. Нямаме нищо, на което да се опрем.
— Точно така. Трябва да сме много предпазливи.
Джон се обърна към мен, извади табакерата си и запали цигара.
— Знаете ли, че онзи Ингълторп се върна?
— Да. Видях го.
Джон хвърли кибритената клечка в близката леха с цветя — действие, което подложи на прекалено голямо изпитание чувствата на Поаро. Той я взе и грижливо я зарови.
— Трудно е да се научи човек как да се отнася с него.
— Тази трудност няма да продължи дълго — тихо се обади Поаро.
Лицето на Джон придоби недоумяващ вид, тъй като явно не успя да проумее смисъла на тези загадъчни думи. Той ми подаде двата ключа, които бе получил от доктор Бауърстейн.