— Няма значение, Доркас. Просто работата ми е да узнавам неща. Това ли е загубеният ключ?
Той извади от джоба си ключа, който бе намерил в кутията за писма на горния етаж.
Очите на Доркас като че ли щяха да изскочат от орбитите си.
— Той е, сър, няма лъжа. Но къде го намерихте? Търсих го навсякъде.
— А, работата е там, че вчера той не е бил на същото място, където беше днес. А сега да преминем на друга тема — има ли вашата господарка в гардероба си тъмнозелена рокля?
Доркас се сепна от неочаквания въпрос.
— Не, сър.
— Сигурна ли сте?
— О, да, сър.
— Има ли някой в къщата зелена рокля?
Доркас се замисли.
— Мис Синтия има зелена вечерна рокля.
— Светлозелена или тъмнозелена?
— Светлозелена, сър, нещо като шифон, така му викат.
— А, не ми трябва това. И никой друг ли няма нещо зелено?
— Не, сър, не си спомням.
Лицето на Поаро не го издаде с нищо дали е разочарован или напротив. Той просто заяви:
— Добре, да оставим това и да продължим. Имате ли причина да мислите, че снощи господарката ви е взела прах за сън?
— Не, снощи не, сър. Знам го със сигурност.
— Откъде сте толкова уверена?
— Защото кутийката беше празна. Тя взе последния преди два дни, а нямаше приготвен нов.
— Сигурна ли сте в това?
— Абсолютно, сър.
— Тогава всичко се изяснява! Между другото, господарката ви не ви ли накара да подписвате някакви книжа вчера?
— Да подписвам книжа ли? Не, сър.
— Когато мистър Хейстингс и мистър Лорънс се върнали снощи, те заварили господарката ви да пише писма. Предполагам, че не можете да ми кажете за кого са били предназначени тези писма?
— Боя се, че не мога, сър. Вечерта не бях тук. Може би Ани ще ви каже, макар тя да е много небрежна. Снощи например тя не раздигна чашите от кафе. Така става, когато ме няма да я наглеждам.
Поаро вдигна ръка.
— Понеже не са раздигнати, оставете ги по местата им още малко, Доркас, моля ви. Бих искал да ги огледам.
— Добре, сър.
— Кога излязохте снощи?
— Към шест, сър.
— Благодаря, Доркас, това е всичко, което исках да ви питам. — Той се надигна и отиде до прозореца. — Възхищавам се от тези цветни лехи. Впрочем колко градинари работят тук?
— Сега са само трима, сър. Преди войната имахме пет, а тогава имението се поддържаше като истински дом на джентълмен. Тогава да го бяхте видели, сър. Истинска прелест. Ама сега тук са само старият Манинг, младият Уилям и една от модерните жени, дето ходят с бричове и тям подобни. Ех, ужасни времена настанаха.
— Добрите времена ще се върнат пак, Доркас. Поне така се надяваме. А сега ще ми изпратите ли Ани?
— Да, сър. Благодаря, сър.
— Откъде разбрахте, че мисис Ингълторп взима сънотворно? — попитах аз с живо любопитство, докато Доркас напускаше стаята. — Ами за ключовете — за изгубения ключ и за дубликата?
— Едно по едно, Хейстингс. Що се отнася до сънотворното, разбрах го по това. — Той внезапно извади малка картонена кутийка като тези, които аптекарите използуват за прахове.
— Къде я намерихте?
— В чекмеджето на умивалника в стаята на мисис Ингълторп. Това беше шестото нещо от моя списък.
— Но щом като последното прахче е взето преди два дни, предполагам, че това не е от голямо значение?
— Възможно е, но не забелязвате ли нещо необичайно в тази кутийка?
Огледах я внимателно.
— Не, мисля, че не.
— Погледнете етикета.
Прочетох написаното там:
— „Да се приема едно прахче преди лягане, ако е необходимо. Мисис Ингълторп.“ Не виждам нищо необичайно.
— Не забелязвате значи, че липсва името на аптекаря?
— Аха! — извиках аз. — Да, това е странно!
— Известно ли ви е някога аптекар да е изпращал кутийка като тази, без печат с името си?
— Не, мисля, че не.
У мен започна да се надига някакво вълнение, ала Поаро охлади ентусиазма ми с думите:
— И все пак обяснението е съвсем просто. Затова не се напрягайте, приятелю.
Дочухме скърцането на пода, което означаваше, че Ани идва насам, затова не можах да му отговоря.
Ани беше едра и симпатична девойка и явно преживяваше голямо вълнение, примесено сякаш с малко нездраво удоволствие от трагедията.
Делово и без заобикалки Поаро пристъпи веднага към същността.
— Повиках ви, Ани, защото си помислих, че вие ще можете да ми кажете нещо за писмата на мисис Ингълторп, които тя е писала снощи. Колко бяха те? Можете ли да споменете някои от имената и адресите?
Ани се замисли.
— Писмата бяха четири, сър. Едното беше до мис Хауърд, другото беше до мистър Уелс, адвоката, а за останалите две — не мога да си спомня, сър. О, да, едното от тях беше до Рос, доставчиците от Тадминстър. А за другото не си спомням.