— Навярно вие всички страдате от това.
— Да страдаме ли? Че ние сме на края на силите си!
И така, три дни по-късно аз слязох от влака в Стайлс Сейнт Мари — малка и някак си нелепа гаричка, която като че ли нямаше никакво сериозно оправдание за съществуването си, но независимо от това се мъдреше насред зелените ливади и селски пътища. Джон Кавендиш ме очакваше на перона и ме заведе до колата.
— Имам още някоя и друга капка бензин — каза той. — Дължа го най-вече на майка ми и нейните ангажименти.
Селото Стайлс Сейнт Мари се намираше на около две мили от гаричката, а имението Стайлс Корт беше на още една миля от другата му страна. Беше спокоен и топъл юлски ден. Като гледаше човек равните поля на Есекс, простиращи се така зелени и мирни под следобедните слънчеви лъчи, трудно можеше да се повярва, че недалеч оттук войната следваше своя предначертан път. Почувствувах се така, сякаш бях попаднал в друг свят. Като завивахме покрай портата, Джон се обади:
— Боя се, че тук ще ви се стори доста тихо, Хейстингс.
— Но приятелю, точно от това имам нужда.
— Да, наистина, не е лошо, ако на човек му се иска да се поотпусне. Самият аз водя обучението на доброволците два пъти седмично, а освен това помагам и в стопанствата. Жена ми редовно върши стопанска работа. Всяка сутрин става в пет, за да издои кравите и не спира чак до обяд. По принцип животът тук никак не е лош, стига да не беше този Алфред Ингълторп! — Той внезапно спря колата и погледна часовника си. — Чудя се дали ще имаме време да приберем Синтия. Май не, защото тя сигурно вече е тръгнала, от болницата.
— Синтия? Но това не е съпругата ви, нали?
— Не, Синтия е под закрилата на майка ми — дъщеря на нейна съученичка, която се омъжила за някакъв непрокопсаник адвокат. Преди смъртта си пропилял всичко и така момичето останало сираче и без пукнат грош. Майка ми прояви милосърдието си и така от две години Синтия е като член на семейството. Работи в болницата Ред крос в Тадминстър, на седем мили от нас.
При последните му думи колата спря пред един чудесен стар дом. Дама в дебела вълнена пола се беше навела над розите и се изправи, като ни забеляза.
— Здравей, Иви! Ето го нашият ранен герой. Мистър Хейстингс — мис Хауърд.
Мис Хауърд стисна ръката ми изключително крепко, дори болезнено. Останах впечатлен от сините очи насред обветреното й лице. Тя беше жена на около четиридесет, с привлекателна външност и дълбок глас, почти мъжки по тембър; тялото й беше доста едро, а и нозете й, обути в грубовати ботуши, съвсем съответствуваха на размерите му. Не след дълго открих, че маниерът й на говорене се отличаваше с оскъдността на телеграфния стил.
— Плевелите растат — подпалена къща. Не можеш да смогнеш. Направо затискат. Внимателно трябва.
— Уверявам ви, че ще ми достави огромно удоволствие, ако мога с нещо да ви помогна — отвърнах аз.
— Няма нужда. Никаква полза. Само дето после ще съжалявате.
— Ти си истински циник, Иви — каза Джон със смях на уста. — Къде ще пием чай днес — вътре или навън?
— Навън. В такова хубаво време кой ще се вре вътре?
— Хайде, стига си градинарствала за днес. „Работникът заслужава своята заплата.“1, нали знаеш. Ела да се подкрепиш.
— Добре — отвърна мис Хауърд, сваляйки ръкавиците си, — май ще се съглася с вас.
Тя се запъти покрай дома към мястото, където бяха сервирани чаят и закуските — под сянката на огромен явор.
От плетените кресла се надигна една фигура и направи няколко крачки към нас.
— Съпругата ми, Хейстингс — каза Джон.
Никога няма да забравя първия път, когато видях Мари Кавендиш. Няма да забравя високата й, стройна фигура, очертана на фона на ярката светлина; живото усещане за тлеещ огън, който като че ли намираше израз единствено в нейните светлокафяви, забележителни очи, различни от очите на всяка друга жена, която съм познавал; напрежението в нейната неподвижност, което не можеше да не издаде лудешкия и волен дух на едно изискано и благородно тяло — всички тези неща оставиха белег в паметта ми, сякаш някой ме бе докоснал с горещо желязо. Няма да ги забравя никога.
Тя ме поздрави приятно със своя нисък и ясен глас, а аз се отпуснах в плетеното кресло с чувство на удовлетвореност, че приех поканата на Джон. Мисис Кавендиш ми поднесе чай и малкото думи, които тя кротко изрече, още повече засилиха първоначалното ми впечатление, че тя бе една изключително очарователна жена. Компанията на внимателния слушател винаги действува стимулиращо и аз шеговито разказах някои случки от дома за възстановяване, като за голяма своя радост установих, че моята домакиня изпита огромно удоволствие от начина, по който го направих. Що се отнася до Джон, колкото и голям добряк да бе той, човек едва ли можеше да го причисли към хората, които умеят да разговарят интересно.