— Ами да. За доказване пред адвокатите може и да не стане, но съм сигурна, че ще го позная. Ще го усетя с върха на пръстите си, ако се приближи към мен.
— Може да е и „тя“ — подхвърлих аз.
— Може. Но убийството е насилие. По подхожда на мъж.
— Не и когато става въпрос за отровителство — стресна ме звънкият глас на мисис Кавендиш.
— Вчера доктор Бауърстейн разказваше, че понеже по принцип медицинският персонал не познава по-редките отрови, вероятно има безброй неподозирани случаи на отровителство.
— Що за мрачна тема за разговор, Мари! — извика мисис Ингълторп. — Чувствувам се така, сякаш някой се разхожда върху гроба ми. О, ето я и Синтия!
Девойка в униформа на доброволка от медицинските части притича през ливадата.
— Днес закъсняваш, Синтия. Това е мистър Хейстингс — мис Синтия Мърдок.
Синтия Мърдок беше свежо младо създание, изпълнена с живот и енергия. Тя отметна малката си униформена шапчица и аз се възхитих от едрите къдрици на кестенявата й коса, както и от изящната бяла ръка, която тя протегна за чая си. Ако очите и миглите й бяха тъмни, тя можеше да минава за красавица.
Настани се на земята, близо до Джон, а когато й подадох чинийка със сандвичи, тя ми се усмихна мило.
— Седнете тук долу, на тревата. Толкова е хубаво.
Подчиних се и подгънах колене.
— Работите в Тадминстър, нали, мис Мърдок?
Тя кимна.
— Изкупувам си греховете.
— Значи ви тормозят там? — попитах я на шега.
— Само да се опита някой! — извика тя с достойнство.
— Моя братовчедка също работи в болница — отбелязах аз. — Тя изпитва ужас от „сестрите“.
— Не се учудвам. Те нямат равни на себе си, мистър Хейстингс. Просто нямат равни! Представяте ли си? Слава богу, аз не съм им подчинена. Работя в аптеката.
— Колко хора отравяте? — попитах аз с усмивка.
Синтия също се усмихна.
— О, стотици! — отвърна тя.
— Синтия! — извика мисис Ингълторп. — Мислите ли, че ще можете да ми напишете няколко бележки?
— Разбира се, лельо Емили.
Тя веднага скочи на крака и нещо в маниера й издаде подчиненото положение, в което тя явно се намираше, както и това, че колкото и добросърдечна да бе по принцип мисис Ингълторп, тя не би позволила то да се забрави.
Домакинята ми се обърна към мен.
— Джон ще ви покаже стаята. Вечерята е в седем и половина. От известно време се въздържаме да вечеряме късно. И лейди Тадминстър, съпругата на нашия депутат — тя е дъщеря на покойния лорд Аботсбъри — прави така. И тя мисли като мен, че човек трябва да дава пример за икономичност. Ние напълно съзнаваме, че се намираме във война — нищичко не хвърляме. Дори всяко късче хартия се прибира и се изпраща с торби.
Изразих възхищението си, а след това Джон ме заведе в къщата — нагоре по широкото стълбище, което по средата се разклоняваше наляво и надясно към различните крила на сградата. Стаята ми се намираше в лявото крило и гледаше към парка.
Джон ме остави и няколко минути по-късно го видях от прозореца да върви през тревата ръка за ръка със Синтия Мърдок. Чух мисис Ингълторп нетърпеливо да се провиква „Синтия“, при което девойката се сепна и хукна обратно към къщата. В същия момент някакъв човек се измъкна от сянката на едно дърво и бавно се запъти в същата посока. Беше на около четиридесет, доста мургав и с меланхолично изражение на гладко избръснатото си лице. Имаше вид на човек, обладан от силно вълнение. Погледна към прозореца ми, когато мина покрай него и аз го разпознах, макар да се бе променил за петнадесетте години от последната ни среща. Това беше по-малкият брат на Джон, Лорънс Кавендиш. Попитах се какво ли е накарало лицето му да придобие този особен израз.
След това го прогоних от мислите си и се върнах към собствените си дела.
Вечерта премина доста приятно; в онази нощ сънувах загадъчната Мари Кавендиш.
Утрото на следващия ден беше ясно и слънчево и аз бях изпълнен с очаквания за приятен престой в този дом.
Срещнах мисис Кавендиш едва по обяд, когато тя пожела да ме изведе на разходка, и ние прекарахме очарователен следобед в скитане из гората, като се върнахме чак към пет.
Когато влязохме в просторното преддверие, Джон повика и двама ни в салона за пушене. По израза на лицето му веднага разбрах, че се е случило нещо обезпокоително. Последвахме го и той затвори вратата зад нас.
— Виж какво, Мари, станала е някаква дяволска история. Иви се е скарала с Алфред Ингълторп и си е грабнала багажа.
— Иви? Грабнала си багажа?
Джон мрачно поклати глава.
— Да. Виж какво, тя отиде при майка ми и… А, ето я и самата нея.
Мис Хауърд влезе в салона. Устните й бяха здраво стиснати, а в ръката си носеше малък куфар. Изглеждаше развълнувана и решена на всичко, както и малко наежена, като таралеж, готов за отбрана.