— Както и да е — викна тя, — поне казах каквото мисля!
— Моя мила Ивлин — извика мисис Кавендиш, — това не може да бъде!
Мис Хауърд навъсено поклати глава.
— Може, и още как! Страхувам се, че казах на Емили някои неща, дето тя няма бързо да забрави или прости. Дано поне малко се е поуспокоила. Макар че може всичко да е вятър работа. Казах й направо: „Ти си вече стара жена, Емили, а няма по-голям глупак от стария глупак! Онзи човек е с двадесет години по-млад от теб и хич не се заблуждавай за какво се е оженил за теб. За пари! Виж какво, не му давай прекалено много. Фермерът Рейкс има млада женичка. Попитай го твоя Алфредчо колко време прекарва там.“ Тя се вбеси. И как няма! Продължих: „Аз само те предупреждавам, макар че може и да не ти харесва. Този човек ще те убие в леглото и окото му няма да мигне. Не е стока. Можеш да ми говориш каквото си искаш, но помни какво ти казвам. Той не е стока!!“
— А тя какво каза?
Мис Хауърд направи много изразителна гримаса.
— „Миличкият Алфред, скъпият Алфред, противни клевети, противни лъжи, противна жена“, аз да съм обвинявала „нейния мил съпруг“! Колкото по-скоро се махна оттук, толкова по-добре. Тръгвам си.
— Но не веднага, нали?
— Още в този миг!
За минута седнахме и се втренчихме в нея. Най-накрая Джон, след като се убеди, че увещанията му не помагат, стана и отиде да провери разписанието на влаковете. Съпругата му го последва, като повтаряше, че ще опита да убеди мисис Ингълторп да размисли.
Когато тя напусна салона, лицето на мис Хауърд се смени. Наведе се към мен и каза с вълнение в гласа:
— Мистър Хейстингс, вие сте честен човек. Мога ли да ви се доверя?
Това малко ме стресна. Тя постави ръка върху моята и сниши гласа си до шепот:
— Грижете се за нея, мистър Хейстингс. Бедничката ми Емили. Всички са ужасни акули, всички. О, знам какво говоря. Всички са я закъсали за пари и само гледат как да й ги измъкнат. Пазех я, доколкото можех. Сега като си замина, те ще се нахвърлят отгоре й.
— Разбира се, мис Хауърд — казах аз. — Ще направя всичко по силите си, но си мисля, че вие просто сте разстроена и преуморена.
Тя ме прекъсна, като бавно размаха пръст.
— Млади човече, трябва да ми вярвате. Живяла съм повече от вас на този свят. Искам само да си отваряте очите. Ще видите какво имам предвид.
Шумът от колата нахлу през отворения прозорец; мис Хауърд стана и се отправи към вратата. Отвън се чуваше гласът на Джон. С ръка на дръжката на вратата, тя обърна глава през рамо и се обърна към мен:
— И най-вече, мистър Хейстингс, наблюдавайте онзи дявол — мъжа й!
Нямаше време за нещо повече. Мис Хауърд беше погълната от шумния хор на протести и сбогувания. Ингълторпови не се появиха.
След като колата потегли, мисис Кавендиш внезапно се откъсна от групата, пресече алеята и се насочи през ливадата, за да посрещне висок човек с брада, който явно идваше към къщата. Бузите й поруменяха, когато му подаде ръката си.
— Кой е този? — рязко попитах аз, тъй като инстинктивно изпитах недоверие към него.
— Това е доктор Бауърстейн — обади се Джон.
— А кой е доктор Бауърстейн?
— Отседнал е в селото, за да се лекува след тежка нервна криза. Специалист от Лондон; много умен човек — струва ми се, че е един от най-големите живи експерти по отровите.
— Освен това е голям приятел на Мари — додаде неуморимата Синтия.
Джон Кавендиш се намръщи и смени темата.
— Хайде да се поразходим, Хейстингс. Цялата тази работа никак не ми харесва. Може винаги да е държала рязък тон, но в цяла Англия няма по-верен приятел от Ивлин Хауърд.
Той пое по пътеката сред дърветата и ние се спуснахме в селото през гората, която ограждаше единия край на имението.
Когато на връщане минавахме през една от портите, някаква хубавичка жена с вид на циганка, идваща срещу ни, кимна и се усмихна.
— Симпатична девойка — одобрително отбелязах аз.
Джон се навъси.
— Това беше мисис Рейкс.
— Онази, за която мис Хауърд…
— Точно тя — отвърна Джон с малко ненужна рязкост.
Помислих си за белокосата стара жена в големия дом, за това палаво личице, което току-що ни се бе усмихнало, и някаква студена тръпка на лошо предчувствие премина по мен. Отхвърлих я веднага.
— Стайлс наистина е чудесно място — казах на Джон.
Той кимна доста мрачно.
— Да, прекрасно имение. Някой ден ще бъде мое. Дори още сега би трябвало да ми принадлежи по право, стига баща ми да беше направил свястно завещание. И тогава нямаше да бъда така закъсал, както съм сега.