24 септември
Глава 46
Едно от златните правила на Анна бе да проверява съобщенията, които е получила на мобилния си телефон, едва след като си вземе душ, закуси и прелисти „Ню Йорк Таймс“. Но тъй като през последните две седмици нямаше правило, което да не е нарушила, реши, че може да погледне кой й е пуснал съобщение, преди още да е станала от леглото. Едно от Джак, който я молеше да му се обади, едно от Тина — без съобщение и едно от господин Накамура. Тя сбърчи вежди, като го прочете: „Спешно. Моля, обадете се. Накамура“.
Анна реши все пак да вземе душ, преди да отговори на посланието му. Докато студените струи се стичаха отгоре й, тя се замисли за този човек. Думата „спешно“ винаги я караше да очаква най-лошото. Причисляваше се по-скоро към категорията хора, които предпочитат да кажат, че чашата е наполовина празна, а не наполовина пълна.
Вече напълно разсънена, усети, че сърцето й бие ускорено, почти толкова бързо, колкото и в края на сутрешния й крос. Приседна на ръба на леглото и се опита да се успокои.
Когато усети, че пулсът й е вече относително равномерен, набра номера на японеца.
— Хай, шачо-шитсо десу — обади се рецепционистката.
— Моля ви, свържете ме с господин Накамура.
— За кого да предам?
— Ана Петреску.
— Той очаква вашето обаждане. — Сърцето на Анна отново ускори темпо.
— Добро утро, доктор Петреску.
— Добър ден, господин Накамура — поздрави Анна. Така й се искаше да може да вижда лицето му, за да узнае навреме съдбата си.
— Преди няколко дни проведох изключително неприятен разговор с бившия ви шеф, Брайс Фенстън — поде японецът. — И се боя, че това ме накара да преоценя за пореден път мнението си за този човек. — Анна едва си поемаше дъх. Дали нямаше да й прилошее? — Но не това е целта на нашия разговор. Исках просто да ви осведомя, че вече ми струвате по петстотин долара на ден, тъй като депозирах пет милиона долара при моите адвокати в Лондон. Ето защо бих искал да видя вашия Ван Гог час по-скоро.
— Мога да взема самолета за Токио в близките дни — увери го Анна, — но преди това ще трябва да отида до Лондон, за да взема картината.
— Едва ли ще се наложи — каза Накамура. — Трябва да присъствам в сряда на среща в „Коръс Стийл“ и нямам нищо против да тръгна един ден по-рано, стига това да не затруднява много лейди Арабела.
— Сигурна съм, че няма да има нищо против — успокои го Анна. — Ще се свържа с нея и ще се обадя на секретарката ви, за да уточним подробностите. Уентуърт Хол се намира на не повече от трийсет минути с кола от „Хийтроу“.
— Чудесно — зарадва се Накамура. — В такъв случай ще се радвам да видя и двете ви утре вечер. — Замълча за кратко. — Между другото, Анна, обмислихте ли предложението ми да станете директор в моята фондация? Защото Фенстън ме убеди само в едно, наистина си заслужавате петстотин долара на ден.
Макар да четеше статията за трети път, усмивката на Фенстън не слизаше от лицето му. Нямаше търпение да сподели новината с Липман. Къде се губеше този човек?
Тина го беше предупредила, че господин Джаксън, специалистът от застрахователната компания „Лойд“ в Лондон, вече чака отвън и от аукционната къща „Кристис“ са се обадили, че Крис Савидж е на път.
— Веднага щом пристигне Савидж — нареди Фенстън, — изпрати ги при мен и кажи на Липман да дойде при нас.
— Тази сутрин не съм виждала господин Липман — каза Тина.
— Добре, когато дойде, предай му, че искам да го видя. — Погледът му отново попадна на материала от вестника, озаглавен: „Убийца, специализирала се в действия с нож, е избягала“.
На вратата се почука и Тина въведе двамата мъже.
— Господин Джаксън и господин Савидж — съобщи тя. По облеклото им беше лесно да се досети, кой е застрахователят и на кого животът му протича в артистичните среди.
Фенстън излезе напред и се здрависа с нисък оплешивяващ мъж в тъмносин костюм на райе и тъмносиня връзка, който се представи като Бил Джаксън. Фенстън само кимна на Савидж, с когото се беше виждал в „Кристис“ по различни поводи през последните години. Човекът си беше сложил типичната за художниците широка връзка, тип панделка.
— Иска ми се от самото начало да изясня нещо — започна Фенстън, като посочи творбата на Ван Гог на стената. — Тази картина трябва да бъде застрахована за двайсет хиляди долара.
— Въпреки че ако мине през търг, може да получи пет пъти по толкова? — не вярваше на ушите си Савидж, който се бе приближил до платното.