— Избягала е — започна Фенстън, щом вратата се затвори.
— Значи съобщението в „Ню Йорк Таймс“ е вярно — рече Липман.
— Да, но не знаят, че е в Москва.
— Смята ли да се върне в Щатите?
— Не засега. Поне докато не стихне шумотевицата около името й.
— Има основание — съгласи се Липман и се постара да не му проличи колко голямо е облекчението, което изпита.
— Възложих й друга задача — сподели Фенстън.
— Кой е обектът този път?
Юристът слушаше и не вярваше на ушите си коя е следващата жертва и защо не може да бъде отрязано лявото й ухо.
— Изпратиха ли обратно в Уентуърт Хол онова недоразумение? — попита Фенстън, забелязал, че Липман съзерцава върнатата на мястото й снимка на председателя и президента Буш пред Кота нула.
— Да, „Арт Локейшънс“, прибраха платното днес следобед и фалшификатът ще бъде в Уентуърт Хол утре по същото време. Говорих с адвоката ни в Лондон. Заповедта за изземване ще бъде предявена пред съдия в сряда, така че ако оригиналът не бъде върнат дотогава, вие ставате автоматично собственик на имението и можете да започнете да разпродавате останалата част от колекцията, докато дългът се изчисти. Имайте предвид, че това може да трае години.
— Ако Кранц си свърши работата както трябва утре вечер, дългът никога няма да се изчисти — отбеляза Фенстън. — Тъкмо затова те повиках. Искам да обявиш при първа възможност останалата колекция за продан. Раздели творбите по равно между „Сотбис“, „Кристис“, „Филипс“ и „Бонамс“ и се опитай да ги продадеш едновременно.
— Но пазарът ще се наводни и това автоматично ще свали цените.
— Точно такава е целта ми. Ако си спомням правилно, Петреску оцени останалата част от колекцията на около трийсет и пет милиона, но ще бъда доволен, ако се освободим от нея за петнайсет-двайсет милиона.
— Така ще паднете с близо десет милиона под цената.
— Много жалко — усмихна се Фенстън. — При това положение няма да имам никакъв друг изход, освен да продам Уентуърт Хол и всичко в него до последното парче. — Замълча за малко. — Погрижи се имението да попадне в ръцете на трите най-известни агенции за недвижими имоти в Лондон. Кажи им да направят скъпи брошури със снимки и описания и дори да пуснат платена реклама в някой от големите вестници, популярен в цялата страна. Когато приключа с лейди Арабела, тя не само ще остане без пукната пара, но и доколкото познавам британската преса, ще бъде твърде унизена.
— А Петреску?
— За наш късмет тя ще се окаже на точното място в точното време и няма да избегне съдбата си.
— Значи Кранц ще успее да убие с един удар два заека — отбеляза Липман.
— Точно затова бих искал да се съсредоточиш върху банкрута на имението, за да не се налага да убиваме и лейди Арабела.
— Заемам се веднага — каза Липман. — Приятна вечеря — додаде той, вече при вратата.
— Вечеря ли? — вдигна вежди Фенстън.
— Нали щяхте да сте в Шери Недерланд тази вечер на ежегодната вечеря на банкерите?
— Господи, добре, че ме подсети. Къде, по дяволите, е оставила Тина речта ми?
Липман се усмихна, но не и преди да затвори вратата на кабинета зад гърба си. Прибра се в стаята си и седна пред бюрото, за да обмисли информацията, която току-що Фенстън му бе доверил. Щом ФБР научат къде ще бъде утре вечер Кранц и коя ще е вероятната й жертва, те положително щяха да се съгласят да намалят срока на престоя му в затвора още малко. И ако успееше да предаде важната информация, която свързва Фенстън с Кранц, би могло дори да препоръчат на съдията да го осъди условно.
Липман извади малката камера, която му бяха дали от Бюрото. Опита се да изчисли колко документи можеше да фотографира с нея, докато председателят чете своята реч пред банкерите на Ню Йорк.
Глава 48
В 7,16 вечерта Липман изключи светлините в кабинета си и излезе в коридора. Затвори, но не заключи вратата. Запъти се към асансьорния блок и по пътя забеляза, че светлина се процежда единствено изпод вратата на председателя.
Един от асансьорите го отведе на приземния етаж. С бавни стъпки се упъти към изхода, където в 7,19 съобщи на охраната, че си тръгва. Непосредствено зад него стоеше жена, която бързаше да напусне сградата, и той отстъпи, за да й направи път. Погледът му не слизаше от двамата мъже от охраната зад специалното бюро. Единият наблюдаваше зорко потока служители, които бързаха за вкъщи, докато другият се разписваше за някаква пратка. Липман заотстъпва бавно и полека назад към вратата на асансьора, за да излезе от полезрението на мъжете от охраната. Хлътна бързо в отворената врата и натисна копчето на трийсет и първия етаж. След по-малко от минута вече беше в притихналия коридор.