Отиде до края, където се намираше входът за стълбището, и се качи пеша до трийсет и втория. Побутна леко вратата, за да не вдига излишен шум, след което тръгна на пръсти по мекия мокет, докато стигна вратата на своя кабинет. Влезе вътре и заключи. Отпусна се на стола зад бюрото. Извади малката камера. Нямаше намерение да включва осветлението.
Седеше сам в мрака и чакаше търпеливо.
Фенстън обмисляше какво да прави с молба за кредит от четиринайсет милиона, подадена от Майкъл Карауей, необходими му да инвестира в група провинциални театри. Той бе актьор на свободна практика, на негово име вече се водеха няколко кредита, които чакаха погасяване. За негов късмет майка му бе оставила картината на Матис „Изглед от прозореца на спалнята“ и ферма от хиляда акра във Върмонт. Към молбата за кредит бе приложен малък диапозитив на картината — голо момиче, отправило поглед към прозореца на своята спалня. Фенстън реши, че на всяка цена ще нареди на Липман да се свърже с човека, за да подпишат договор.
Захвърли молбата в единия край на бюрото и извади един от последните каталози на „Кристис“. Отвори на репродукция на картината на Дега „Танцьорка пред огледалото“ и погледна цената отдолу. Пиер дьо Рошел го бе снабдил с „Учителят по танц“ на Дега за далеч по-ниска цена.
Продължи да разглежда цените и щастлива усмивка изгря на лицето му, когато си даде сметка колко е нараснала стойността на неговата колекция. По едно време погледът му попадна на часовника срещу него.
— По дяволите — изруга тихо.
Ако не побързаше, щеше да закъснее за собствената си реч пред банкерите. Грабна каталога и се отправи с бързи стъпки към вратата. Сръчно набра шестцифрения код на малкото табло до ключа за лампата и излезе навън. Едва тогава затвори вратата. Осем секунди след като бе завъртял ключа в бравата, чу характерния свистящ звук на решетките, които се спуснаха вътре в кабинета.
Докато слизаше с асансьора към фоайето, продължи да прелиства каталога. Попадна на картината на Кайбот „Улични метачи“. Притежаваше далеч по-голямо платно от фалирал клиент за половината от обявената в каталога цена. В 7,48 той вече беше на приземния етаж и напускаше сградата.
Шофьорът го чакаше пред входа. Докато се качваше в колата, пръстът на председателя седеше пъхнат между страниците на каталога. Със сядането си отвори малката брошура и попадна на „Събирачи на класове“ на Ван Гог с начална цена 27 милиона долара. Изруга под нос. Но картината нямаше класата на „Автопортрет с отрязано ухо“.
— Извинете, господине — обади се шофьорът, — но нали щяхте да ходите на вечеря с банкерите?
— Да, и затова по-добре да тръгваме — промърмори Фенстън, като не откъсваше очи от каталога.
— Само че… — продължи шофьорът, като взе от мястото до себе си красивата покана със златни букви.
— Какво? — нетърпеливо го подкани председателят.
— Тук пише, че трябва да сте с официално облекло. — Обърна се и подаде картичката на шефа си.
— Мамка му — изруга Фенстън и пусна каталога на седалката. Ако не беше изгонил Тина, тя щеше да извади сакото от шкафа и да го остави на видно място, така че да не го забрави. Изскочи навън, без дори да дочака шофьорът да му отвори вратата, и се отправи към стълбите пред входа на сградата. Взимаше стъпалата през две и през три, втурна се покрай охраната и влезе в чакащия долу асансьор. Бързо натисна копчето на трийсет и втория етаж.
Първото нещо, което забеляза, щом се озова в коридора, бе процеждащата се светлина изпод вратата на неговия кабинет. Можеше да се закълне, че беше загасил лампата, след като активира алармата. Дали пък, залисан с каталога, не беше забравил? Вдигна ръка да набере кода от външната страна на стаята, когато слаб шум вътре привлече вниманието му.
Фенстън замръзна и постоя миг-два нерешително. Кой можеше да бъде? Поседя още малко така, за да се увери, че нахалникът не го е усетил. След това на пръсти се отправи към съседната врата, където се помещаваше кабинетът на секретарката му. Много внимателно, за да не вдига шум, затвори вратата след себе си. Седна на работното място и започна да се оглежда за специалната уредба, за която тъкмо Липман го беше предупредил. От него знаеше, че на бюрото има екран, който показва какво става в кабинета на председателя. Най-сетне намери копчето под плота на бюрото. Екранът светна и това, което видя, направо го стъписа.