На неговото място зад бюрото седеше Липман и бавно разгръщаше дебела папка. Спираше от време на време, зачиташе се, след това продължаваше нататък. В един момент отдели някакъв лист и насочи към него малък уред, очевидно високотехнологичен фотоапарат.
Мислите трескаво се гонеха в съзнанието на Фенстън: Липман събира материали, за да може при случай да го компрометира, трупа факти за конкуренцията, данъчните власти най-сетне са го спипали и той е сключил сделка с тях, решавайки да пожертва шефа си в замяна на своята свобода. Все пак Фенстън се спря на възможността за изнудване.
Ясно бе, че Липман не бърза. Очевидно неслучайно бе избрал точно този момент за изпълнение на задачата си. Спокойно и систематично отваряше и преглеждаше папките една след друга и само от време на време снимаше по някой документ.
Фенстън внимателно обмисли какво да предприеме. Държеше планът му да е достоен за Липман.
Прецени внимателно и записа последователността на действията си, за да отклони подозренията от себе си. Когато най-сетне привърши, изключи телефонната централа, така че никой не можеше да се обади отвън, нито пък от офиса можеха да се набират външни номера. Изчака търпеливо Липман да отвори следващата папка и едва тогава тихо напусна стаята на секретарката си и на пръсти отиде до вратата на своя кабинет. Спря за миг, за да преговори наум последователността на стъпките си, и едва тогава пристъпи към действие. Първо въведе правилния код за седмицата: 170690, все едно напуска стаята, пъхна ключа в бравата и безшумно открехна вратата, сетне мигом я затвори.
Оглушителната сирена се включи на часа, но той изчака още осем секунди, за да се спуснат решетките. След това въведе на таблото кода от миналата седмица: 170680, отвори за втори път вратата и веднага я тръшна отново.
Чу как Липман претичва през стаята, очевидно искаше да въведе правилния код, за да спре сирената и да вдигне решетките. Но вече беше твърде късно, алармената система беше блокирана.
Фенстън знаеше, че има само няколко секунди, за да изпълни начертания план така, че да отклони подозренията от себе си. Изтича в съседния кабинет, хвърли поглед на бележките си и бързо набра номера на „Абът Секюрити“.
— Дежурният слуша — прозвуча отсреща глас.
— Казвам се Брайс Фенстън, председател на „Фенстън Файнанс“ — започна той бавно и авторитетно. — Алармата в кабинета ми на трийсет и втория етаж се включи и блокира. Трябва погрешно да съм въвел кода от миналата седмица. Обаждам се само да ви предупредя, че проблемът не е спешен.
— Бихте ли повторили името си, господине?
— Брайс Фенстън — напразно се опитваше да надвика воя на сирената той.
— Дата на раждане?
— Дванайсети юни петдесет и втора.
— Моминското име на майка ви?
— Мадейски.
— Пощенски код на домашния ви адрес?
— Десет нула две едно.
— Благодаря ви, господин Фенстън. При първа възможност ще изпратим наш човек горе. Дежурните техници са в момента на седемнайсетия етаж, където имаме проблем със спрял между етажите асансьор, но ще бъдем при вас след не повече от петнайсет минути.
— Не бързайте — небрежно ги успокои Фенстън. — Никой не е останал на етажа, а до утре сутринта едва ли някой ще има работа горе.
— Едва ли ще се забавим толкова дълго — каза дежурният, — но с ваше разрешение ще сменим категорията на обслужването ви от „спешна“ на „приоритетна“.
— Няма проблем — викаше Фенстън, силният звук вече беше започнал да го дразни неудържимо.
— Но въпреки това ще имате допълнителна такса от петстотин долара за промяна в извънработно време.
— Вижда ми се малко скъпо.
— Това е стандартната такса за такива случаи — долетя заученият отговор. — Но ако можете лично да го заявите на входа на сградата и да подпишете нашата бланка, цената автоматически ще падне на двеста и петдесет.
— Тръгвам — обеща Фенстън.
— Длъжен съм да ви предупредя, господине, че ако го направите, статутът на поръчката ви ще падне на „рутинен“, което означава, че ще се заемем с проблема едва след като изпълним задачите си по поръчки със статут „спешна“ и „приоритетна“.
— Разбрах ви, няма проблеми.
— Все пак искам да ви уверя, че проблемът ще бъде отстранен до четири часа.
— Благодаря ви — рече Фенстън, — веднага отивам до рецепцията на входа, за да направя необходимото.